Мей Теруми

Име: Мей Теруми
Години: 20
Клан: Няма #podainojadaserejatam
Външен вид: Мей притежава дълга и тъмночервена коса. Вързала е част от нея на кокче, вдигнато нависоко. Тя има светлозелени очи, едър бюст, висока около 1.65. Най-често е облечена със синя рокля, която има дълга цепка на бедрото и гърдите й се набиват на очи.
Характер: Наричат я "Лисица", защото е хитра като лисица. Обича да разиграва хората, арогантна и суетна, но внимателна и мила с приятелите си. Общителна, не се срамува да каже това, което мисли.
История: Мей често се е намесваше в опасни мисии, които изобщо не й отиваха, но с времето постепенно тя свикна и придоби някаква привързаност към опасните неща, авантюризма и... алкохола.
Когато червенокоската бе на 15 години, тя живееше един нормален живот с родителите си - ходеше в академията за нинджи и постепенно се учеше, но не беше от най-добрите. Често й се подиграваха, най вече заради малките размери на "деколтето" й в такава възраст. Мей започваше да се мрази, не се харесваше нито външно, нито вътрешно. Мислеше си, че нямаше никакъв талант, за каквото и да е. Избягваше контакти с хора, не обичаше да говори и да излиза навън. Родителите й започваха да се притесняват за нея. Все си повтаряха "Къде изчезна усмивката й!?". Изчезна. Заедно с нея, изчезна и онази свенлива Мей.
Един ден тя реши да се срещне със страха очи в очи. Излезе от къщата си и тръгна към академията. С всяка стъпка, пулсът на сърцето й се увеличаваше, дори й се зави свят. Да, беше я страх, но вече бе късно - тя се намираше в двора на академията, пълен с нинджи. Нейните "приятели" веднага я познаха и тръгнаха към нея. Тъкмо една от най-противните реши да замахне с ръка, опитвайки се да я удари. Мей просто седеше вцепенена, уплашена. Тъкмо когато ръката на момичето беше на сантиметри от лицето на червенокосата, едно високо рижаво момче й я хвана и я избута назад. Групичката, която тормозеше Мей веднага отстъпи, щом видяха яростното изражение на това момче и повече не посмяха да закачат Теруми. А тя седеше неподвижно, с празен поглед, гледаше към момчето. Чудеше се защо го направи, а той просто й подаде ръка и се усмихна широко. Лицето му грееше.
- Ела с нас! - той леко се обърна и зад него имаше цяла група от деца, малки и големи, които сигурно също не бяха таланти, както тя си мислеше.
Мей само се усмихна и кимна. Тя стана член на тази групичка. Нямаха си име, но създадоха своя история.
Постепенно всеки задобряваше в това, което беше най-добър. Академиците се надпреварваха по сила, бързина, скачаха, тичаха, бореха се. Така постепенно Мей изгради един боен и мъжки характер, но мислеше като жена. Очите й придобиваха лукав вид, усмивката й или беше надменна или просто усмивка. Превърна се в бойна машина в околността, но дойде момент, когато трябваше да избере между приятелите си и това да остане жива.
Дните минаваха, Мей ставаше все по-силна. Всичко беше прекрасно, докато изведнъж военни не нападнаха селцето. Започнаха да подпалват къщи, гори, пресушаваха езерата, съсипваха мостове и сгради. Просто всичко. Без причина. А може и да е имало, но никой не знаеше каква, а и да знаеше - умираше веднага. Целият град бе обграден от стени, изходите и входовете биваха пазени от нинджи с висок ранк и нищо не бе както трябва. Мей се чувстваше объркана, не знаеше как да постъпи. Но реши.
Нямаше време да спасява цял град, трябваше първо да намери таен изход. Започна да рови в земята, правеше дупки, какво ли не. Накрая откри и тичаше от точка до точка за да уведоми хората. Първо каза на рижавия - те бяха като "лидери" на бандата им. Заведе цялата компания до тайния изход и преминаха трудно, но успешно.
- Ами родителите ни!? Семействата! - едно малко детенце крещеше с цяло гърло.
Мей му удари шамар и след това го прегърна силно.
- Няма време. Може да са вече на друго място... съжалявам, Рен. - тя го целуна по челото, изтри сълците от бузите му и го хвана за ръка - Не бива да се разделяме!
Всички започнаха да тичат с всичка сила към гората. Навлизаха все по-навътре и по-навътре, но изведнъж едно огромно пламтящо дърво се разкърши. Всички отстъпиха крачка назад, но Мей хвана силно за ръка детенцето до себе си и изтича силно, засили се, прескочи дървото. Другите гледаха уплашено и нямаха смелост да го направят, а Мей крещеше с всичка сила.
- Хайде!! Идвайте! - тя правеше какви ли не знаци, крещеше, дереше си гърлото, но те не я последваха.
Пламъците се увеличаваха, превземаха пространството. Червенокосата трябваше да направи нещо. Понечи да тръгне към огъня, но той стана толкова голям, че Мей едва втората крачка направи. Избиха капки пот на челото й, преглътна тежко и обърна гръб на пламъците. Стисна отново момченцето за ръка и побягна.
- Ами другите, Мей? - то гледаше изплашено, затревожено, но нямаше изход.
- Съжалявам, Рен... няма време... - тя сведе глава и усети една тежка буца в гърлото си. Не посмя за заплаче, не искаше. Това беше отдавна предишна страница от живота си.
"Някой ден, момчета... ще се срещнем пак!", погледна към небето. Погледа й бе уверен. Трябваше да започне нов живот и затова се отправи към най-близкото село - Киригакуре.
Генетични способности: -
Чакра: Земя/Дотон

Айде, Мейке, отивай си в Кири. :Д