Вековните дървета

Объркан лабиринт от огромни дъбове и прочее бе околността.

След около двадесет минути вървене,Саске стоеше пред гората.Докато навлизаше в гората,която приличаше на лабиринт,той беше нащрек за изгубената котка.Наоколо имаше само високи и дебели вековни дървета.Това беше цялата картинка.На където и да погледнеше,Саске виждаше само и единствено дървета.Беше толкова тихо,че можеше да се чуе,ако някоя муха кихне.Знаеше,че ходенето по дървета,ще му помогне много за изпълняването на тази мисия.Беше много вероятно котката да се е качила на някое дърво.Беше много студено.Задуха студен вятър и чернокоското искаше да намери котката възможно най-скоро.Той проверяваше всяко храстче което виждаше,а в същото време внимаваше,защото знаеше,че из тези гори се разхождат всякакви откачалки.Изведнъж от някъде се чу детски смях и Саске тръгна към мястото,от което идваше шума.След като повървя малко,видя три малки,схлупени къщички.Пред средната къщичка имаше две дечица-момиче и момче,които си играеха с едно коте.Това беше котето което Саске търсеше.Не мислеше,че ще е толкова лесно,но бе така.Той искаше да има нещо трудно в тази мисия,например котката да е на високо дърво,за да можеше да упражни ходенето по дървета.Саске се приближи до децата,усмихна се и рече:
-Здравейте,деца!От къде намерихте това коте?
-Намерихме го.Беше много уплашено.Прибрахме го в една от къщичките за да го измием,но след като го направихме,мама видя и каза,че не иска тази торба с бълхи.Според нас е домашно,но тя не го иска.Та решихме да си поиграем с него,а после ще го пуснем.-каза леко натъжено момичето.-Между другото...Кой си ти?
-Аз съм генин от Кумогакуре.Имам мисия,а тя беше да намеря това коте.Може ли да го взема.-усмихна се за пореден път Саске.
-Ами...добре.Да,може.-момчето взе котето от момичето,а след това го повдигна към чернокосия генин.
В този момент,котето одраска момчето,и избяга още по-навътре в гората.Саске трябваше да е много бърз,за да не го изгуби.Не искаше да се провали още на първата си мисия.Хукна след котката,която се оказа много бърза.След известно време,прекарано в преследване,котето се качи на едно много високо дърво.Саске стоеше долу,като го чакаше да слезе,но след като видя,че това няма да стане скоро,реши да се качи горе.Застана на няколко метра от дървото,затвори очи,концентрира се и направи началния знак.Събра чакра около краката си и се засили към дървото.С няколко бързи и големи крачки,момчето се озова на клона,на който се намираше котето.Щом го хвана,с един скок слезе на земята.След като го огледа добре и установи,че това е котката която търсеше,тръгна по обратният път.Заваля силен дъжд.Саске се опитваше да крие котето от дъжда,но неуспешно.Той както и животното бяха подгизнали.Генинът имаше чувството,че дори костите му са мокри.Сега искаше първо да се отбие до дома си,за да се оправи,и да подсуши котката,а след това да отиде при райкагето.След около двадесет и пет минути,Саске беше излязъл от гората.Той отново се запъти към портите на Кумо.Докато вървеше,се усмихваше сам на себе си,защото бе изпълнил мисията си.

Тук гората бе много по-различна от разредените, почти голи дървета на Кири.
Нямаше я онази влага и определено нямаше мъгла. Колкото и да беше свикнала с нея Карин все пак се зарадва, че може да види ясно всичко пред себе си. Дърветата бяха нагъчкани почти едно до друго, въпреки огромните си размери. Не случайно това бе зоната на вековните дървета - най-благоприятна и най-суха. В нея се намираха дървета, който дори престъпните нинджи не биха наранили просто защото пред величието им всички благоговееха. Тук се намираха и билките, които търсеше Карин. Щеше да й е по-трудно да намери пелина отколкото жълтия смил.
Закрачи из дърветата без посока, оглеждайки земята за въпросните билки.
Имаше много трева и някакви лилави, къси цветя, които имаха безличен вид.
Сгушени до корените на едно от дърветата бяха пораснали диви ягоди. Карин се усмихна чудейки се как именно тук бяха поникнали, но след миг й се стори, че дървото сякаш прегръща малките червеникаво-зелени плодчета.
Тази част на гората носеше спокойствие.
Червенокосата погледна нагоре и с почуда забеляза, че не вижда небето. Короните на дърветата бяха така гъсти, че единствената ярка светлина бе тази, която се просмукваше измежду клоните им. Радваше се, за дето нямаше да й се налага да се катери по тези дървета, тъй като височината на някои екземпляри бе способна да уплаши и най-големия смелчага.
А да падне от такава височина... не и се мислеше какво би станало.
Отново върна вниманието си на земята и заоглежда тревата. Нямаше си и на идея какво точно да прави, къде точно да търси, но щеше да намери проклетите билки дори от това да зависеше животът й!
След много лутане най-накрая успя да види жълтия смил. Цветчетата бяха пораснали толкова гъсто едно до друго, че приличаше на голям, пухкав храст, не много висок. Не разбираше защо името му беше "жълт" след като по-скоро цветът му бе зеленикаво-жълт с примеси на оранжево.
Почуди се дали не е объркала билката, но колкото повече я гледаше, толкова по-сигурна бе, че е попаднала на правилното храстче. В крайна сметка се наведе и започна да бере от билката изваждайки нещо като пазарска чанта, в която сложи колкото се може повече. Когато реши, че е достатъчно се изправи и се заоглежда за пелина. Работата бе наполовина свършена, чашата бе наполовина пълна...
Оказа се права - отне й много повече време да намери пелина отколкото жълтия смил. И въпреки че няколко пъти бе минала покрай него все пак не го бе видяла. Въпросът бе в това, че билката приличаше на най-обикновен треволяк. Но се зарадва, че на информационната дъска в болницата бяха дали подробна картинка иначе несъмнено би се объркала.
До едно от големите дървета имаше две храстчета пелин. Около тях обаче имаше висока трева, а долу по земята бяха пораснали ситни, бели цветчета.
Червенокосата не се чуди дълго, и без друго трудно бе намерила билката и бе изгубила ценно за пациентите време... Започна да бере и от тази билка и когато приключи внимателно сложи набраното в чантата. Погрижи се вътре да влиза въздух и да не я затваря напълно. Все пак щеше да отнеме време докато се върне и не желаеше на билките да им се случи нещо.
Доволна от това, че е свършила работата си на този етап Карин се отправи обратно към Киригакуре.

Ино се озова на площада.Тя нямаше представа къде се намираха вековните дървета . Реши да попита някой . Огледа се . Наоколо нямаше никого, защото беше привечер и всички кумогакурци бяха в къщите си . Изведнъж зърна един странен , маскиран човек . Тя го попита :
-Извинете , знаете ли къде се намират вековните дървета ?

Маскирания човек я огледа и се подсмихна зад маската си незабележимо. Хвана нежно ръката на Ино и проговори с равен, гальовен глас:
- Мога да Ви заведа, госпожице. Елате с мен.

Усмивка се появи на лицето на Ино.
- Благодаря Ви! - отвърна тя и тръгна с мъжа.
Запътиха се към портите на Кумогакуре, след това излязоха от самото село и скоро се озоваха в някаква гора. Наоколо беше нещо като лабиринт от дървета. По някои от тях имаше засъхнали следи от кръв. Ино се оглеждаше навсякъде и я побиваха тръпки от мястото. Имаше чувството, че някой я следеше, а същевременно маскираният мъж си беше и доста мистериозен.
- Къде мога да намеря това растение тук...? - попита плахо тя.

Мъжът мълчеше през целия път до гората. Не поглеждаше русокосата нито за миг, но усещаше чакрата й и сякаш я опознаваше чрез това. Лицето му изглеждаше сериозно, но вътрешно какво ли не си помисляше.
- Точно тук, госпожице. Трябва да повървим малко.
Вековните дървета бяха огромни по височина и дебелина растения, с истински вид на старо, преживяло много дърво. Под него имаше една гъба, а под нея тъкмо бе поникнало някакво растение.
- На прав път сме, наистина. - мъжа клекна и някак нетърпеливо стисна юмруци. Поогледа пред него какво има и се изправи.
Завъртя се и започна да обикаля дървото. Изведнъж видя някакво странно растение, забито в кората му.
- Открих. - той го откъсна и го подаде на Ино.

Ино взе растението и го огледа.То беше толкова нежно и красиво.
-Благодаря Ви, без Вас нямаше да се справя!-усмихна се момичето.-Хайде сега да си починем, дълъг път извървяхме.
Русокосата седна на тревата по турски, сложи внимателно цветето в чантата си и извади от нея две ябълки.
-Заповядайте, това е за Вас-каза русокосата и подаде плода на странника.
Тя го загледа и попита:
-Как се казвате?

Мъжът също се настани на тревната площ и пое едната ябълка в ръка.
- Как се казвам... Атару. Ами ти? - лицето му все още не се подаваше изпод робата.
Виждаха се само тънките му устни и нежната му брадичка, по които личеше, че е дете.

-Ино.Ино Яманака.-каза момичето.
Тя се загледа към момчето и добави:
-Ами защо си си закрил лицето с тази роба?Срам ли те е? -попита Ино любопитно.
Русокосата отхапа парче от ябълката.

- Не ме е срам. Крия самоличността си. Имам си своите причини - отвърна тихо Атару и дояде ябълката си, след което се изправи и продължи: - Аз ще тръгвам, Ино. Може да се засечем пак някой ден.

-Благодаря ти още веднъж, Атару.-усмихна се Ино.
Тя дояде плода.Загледа се в момчето и си помисли "Странно , но добросърдечно дете"
-Е, и аз ще тръгвам.-каза русокосата
Тя стана и се запъти към една посока.След това се сети за нещо, обърна се и попита:
-Извинявай, но как да се върна в селото си?

Момчето я погледна и отвърна:
- Вървиш по пътеката, по която дойдохме и не се отклоняваш. Скоро ще стигнеш до портите на селото си.

-Благодаря!-каза Ино.
Тя се запъти към пътеката и помаха с ръката си.
-До скоро, Атару!-добави момичето
Русокосата тръгна уверено по пътеката.