Тренировъчната площадка

Сенсей на отбор 1

Той я погледна въпросително.През цялото време стоеше отстрани и я наблюдаваше.

Карин стреснато погледна учителя си.
- Изкарахте ми акъла! - скара му се, но после си спомни защо го търсеше.
- Сенсей, можете ли да ме научите да боравя с катана? И също да прокарвам чакра през оръжие? - усмихна му се мило и зачака отговор. Надяваше се този път учителят да бе от полза.

Сенсей отбор 1

-Бих могъл.Намери си катана от Отогакуре.Получаваш разрешение от мен.

-Благодаря. Скоро ще се върна! - изфуча от тренировъчната площадка запътвайки се към портите на селото.

Карин стигна на площадката и се огледа за учителя си. Нямаше търпение да се научи да борави с катаната си. И да прокарва чакра през оръжие. Кое ли щеше да й каже да тренира първо?

Учителят се появи до нея.
-Взе ли я?Идеално.Сега следва владеенето.Трябва ти молд четвърти.После още малко практика с оръжие.Накрая вече боравене с катана.

Карин кимна в знак на разбиране.
- И, какво се очаква да направя сега? - усмихна се любопитно.

Мъжът се засмя.
-Това, което ти казах.

Карин се изчерви и смутено се усмихна. Мислено се удари и после с трепереща от срам ръка извади кунай.
И сега какво, учителят й щеше да си помисли, че е някаква глупачка, която не слуша какво й се говори, а е само на думи... Не, нямаше да допусне това.
- Ъм, да. Съжалявам. - след това се зае със задачата.
Като за начало трябваше да научи молд четвърти или иначе казано - прокарване на чакра през оръжие. След като умееше да контролира и насочва чакра към крайниците си, да я оформя за различните джутсута и да я изпуска, за да ходи по вода, едва ли бе чак толкова трудно да се усвои прокарването на чакра през оръжие.
Но не желаеше още в началото да се прави на велика и да показва колко много може. Реши да започне с кунай и то внимателно и съсредоточено.
Изпъна ръка пред себе си и я сви в лакътя. Загледа се в куная и в отражението върху металната му повърхност. Концентрира се и започна да насочва чакра към ръката си.
През рамото, през лакътя и накрая до китката и пръстите.
Не се оказа чак толкова трудно да прехвърлиш чакрата си в нещо неодушевено. Усети чакрата в пръстите си, а после и как се прехвърля към студения метал.
Разбира се и тук се налагаше да поддържа точно определено количество, за да не се окаже прекалено много или прекалено малко. При контрола на чакрата ключова дума беше "контрол", а това означаваше, че трябва количеството използваема чакра да е нито повече, нито по-малко, а просто казано - достатъчно точно.
Не беше сигурна, но около куная се образуваха синкави нишки, а това май означаваше, че чакарата й е успешно прехвърлена в него. Обърна се към едно дърво, като и за миг не губеше концентрация и хвърли куная по него.

През цялото време мъжът я гледаше усмихнато, но се стараеше да не отвлича вниманието ѝ. Следеше всяко нейно движение - личеше ѝ, че бе опитно момиче. За кратко време червенокосата успя да прокара чакра в куная, който държеше в едната си ръка.
- Браво! Получи се. Щом вече умееш това, би трябвало да усвоиш и боравенето с катана. Употребата на този вид оръжие е подобна на практиката с кунаи и шурикени. От академията вече имаш първо ниво на боравене с тях. Хайде да те видим какво ще направиш и, ако имаш въпроси, знаеш към кого да се обърнеш - рече мъжът и се отдръпна.

Карин се усмихна и отметна няколко кичура застанали пред очите й.
- Значи, сега трябва да опитам да потренирам с катаната, така ли?

Сенсеят кимна.
- Всичко, за което се сетиш, прави с нея. Ако има нещо за допълване, ще ти кажа.

/Shikoku Fūin - усвоена техника/
/+16 чакра/

След като се събуди, Итачи си хвърли душ, закуси и веднага тръгна към тренировъчната площадка. Днес имаше за цел да научи последния и най-сложен според него чакра молд - чакра нишките.
Чакра нишките са техника, която обикновено се използва от кукловодите, за да могат да контролират куклите си. Използва се толкова силна чакра, че "въжетата" са видими, но по-опитните шиноби могат да направят така, че да не се виждат. Освен кукли обаче се добива и възможност да се управляват и други предмети. Итачи все пак имаше съвсем друго наум и изобщо не му трябваше да умее да владее кукловодство. Щеше да стане ясно по-натам за какво всъщност му беше необходимо научаването на Chakura no Ito.
Когато пристигна на площадката, там не се виждаше никого, дали заради гъстата мъгла или просто наистина беше пусто, не стана ясно. Точно такова спокойствие и такава липса на присъствие бяха нужни на момчето, за да се съсредоточи напълно върху тренировката си. То застана на едно място и се замисли дали не забравяше нещо. За щастие, не беше и не му се налагаше да се връща. Най-сетне беше готов да започва. Единственото нещо, необходимо му тогава, бяха ръцете му и чакрата в тялото му, а той разполагаше на максимално с тях.
Преди да започне каквото и да било, се огледа наоколо за най-добрия терен за целта си. Мъглата беше доста гъста и това му пречеше да намери подходяща територия, затова се разходи тук-там и накрая попадна на бряг, отрупан с неголеми камъчета, обградил малка бистра, доколкото можеше да се види, рекичка. "Чудесен район!" - помисли си момчето и се настани на един дънер. Погледна към ръцете си. "Чакра нишки... Не съм виждал подобно нещо преди... Нишката представлява тънко изпреден конец, обикновено като част от тъкан или по-просто обяснено - жица... Ако предимно кукловодите си служат с нишки, то, по пътя на логиката, съдейки по телевизионни предавания и прочие, трябва да създам с чакрата си нещо като върви, които да излизат от пръстите на ръцете ми"...
Повече разсъждения не му трябваха. Итачи вече беше стигнал до извода, че този чакра молд приличаше и беше някак тясно свързан с предишния. Разликата беше, че тук не се прокарваше чакра, а се изкарваше. Трябваше абсолютна точност, за да се създадат нишки, и много силна концентрация. За целта, Итачи затвори очите си, вдиша и издиша дълбоко. Представи си чакра системата си, след което съсредоточи по-голямо количество от синята енергия в ръцете си. Мислено започна бавно да я изкарва от тялото си чрез пръстите във вид на нишки, които "изрисува" адски старателно във въображението си. Усети как ръцете му за момент изтръпнаха. Май беше постигнал някакъв резултат. Отвори бавно очите си и погледна - дълги върви излизаха от пръстите му. Без да закрива поглед с клепачи, Итачи мислено удължаваше ли удължаваше тези въженца. Беше малко трудно, но момчето не очакваше да му е лесно. Това беше най-сложното нещо, което си беше поставял за цел досега. И щеше да го направи на всяка цена.
След като направи нишките достатъчно дълги, чернокосият опита да ги раздвижи, защото пълен контрол не беше само да ги създадеш, а и да правиш каквото си поискаш с тях. Закрепи ги на няколко малки камъчета. Отново си помогна със съзнанието си и вдигна камъните във въздуха. Започна бавно да ги размята и постепенно увеличи скоростта. Нишките се гънеха от самосебе си и за извиването им не беше необходима допълнителна концентрация. Сега, когато най-сетне бе успял да направи всичко това, тази работа с въженцата се стори като детска игра на Итачи. Въпреки всичко му беше трудничко да стигне дотук.

/+16 чакра и молд - усвоен ! /

Югао влезе вътре в селото и тръгна нанякъде. Да, нямаше си представа къде отива. Целта й бе просто да си направи разходката. В това село определено бе доста мъгливо, но за някой като нея, свикнал на жегите, се стори някак освежаващо. По едно време спря и се огледа. Осъзна, че се намира на място, подобно на тренировъчната площадка в Суна. Тогава забеляза и едно момче. Беше високо, имаше черна коса и явно току-що бе приключило с тренировката си, съдейки по това, което виждаше. Момчето все още не я виждаше, но докато се приближаваше, Югао случайно стъпи на една клечка и се чу пропукващ звук. "Сериозно ли..." - помисли си момичето, като се обърна към момчето, което вероятно бе забелязало просъствието й.

Итачи чу звук на пропукваща се клечка и бавно погледна през рамо. Забеляза някакво момиче, което не носеше бандана със знака на Киригакуре. Момчето смръщи вежди и сякаш я изпиваше с поглед, без да каже нито дума.

Югао направи крачка назад. Този човек изглеждаше силен. Защо винаги успяваше да се забърка в такива ситуации... Последния път беше с Учиха Изуна, но пък и трябваше да си признае, че всъщност сама си бе виновна, че ставаше така. Тя го погледна с нормалното си, сериозно изражение. Момчето може би я мислеше за враг, а и беше в пълното си право, затова Югао реши да се уточни.
- Не съм дошла да се бием - каза момичето със сериозен тон.

- Не съм си и помислял такова нещо.
Чернокосият бавно се обърна към нея.
- Итачи Учиха - представи се тихо той.

"Друг Учиха, а... Хората от този клан изникват отвсякъде..." - въздъхна Югао. След това погледна към Итачи и се усмихна фалшиво. "Само Изуна е разбирал, че това не е истинска усмивка, но не мисля, че и Итачи ще разбере..." - каза си момичето и каза:
- Югао. Просто Югао. Не знам фамилното си име. Аз съм нинджа от Суна - каза младата Узуки, все още с онази усмивка на лице.

Погледът на Итачи бе малко по-различен от нейния. Изглеждаше хем намръщен, хем някак спокоен.
- Разбирам. Между другото, не е наложително да си кривиш устата, за да изкараш усмивка.

- Хм. Вие от Учиха явно сте специалисти по усмивките - каза си тихо Югао, недоволна от факта, че още някой разкри това. Малко я ядосваше. Досега винаги се бе получавало. Какво им има на тези Учиха?!
- Не разбирам нещо. Каза, че не си си и помислял, че съм искала да се бием, но изражението ти казваше друго... - заяви Югао, все още раздразнена от предишните думи на Итачи.

- Говориш така, сякаш можеш да видиш отвъд очите ми. Ще бъде много интересно ако успееш да разбереш какво се крие зад тях. Но не гарантирам, че ще ти хареса.
Изражението му дори за миг не се промени, докато изговаряше думите, а мигането му беше бавно.

- Може би да, но може би не... Никой не може да каже как бих реагирала. Това не знам дори аз... Но имам чувството, че зад това студено изражение, се крие един добър човек... Знам ли... За пръв път те срещам. Каквото и да те е накарало да загубиш тази твоя светла страна, сигурно е било ужасно, но малко или много, разбирам това... Все пак... - Югао не довръши изречението си. "Прекалено много се разприказвах..." - каза си момичето, като само за миг на лицето й се появи тъжна усмивка и хвърли поглед към медальона си, но веднага след това на мястото на тази тъжна усмивка, стоеше обичайното и изражение. Югао отново вдигна поглед към момчето, леко се намръщи и му каза:
- Може би наистина не знам какво се крие зад тези очи. Предполагам само, че е нещо сериозно. Знам, че нещо ти тежи. Но както и да е... Без значение от причината ти, не ми харесва, когато казваш едно, а изражението ти показва друго... Защото имам чувсвтото, че нито изражението, нито думите ти не показват истината, а тя се крие някъде по средата - каза спокойна Югао. "И виж кой го казва... Аз съм същата, а съм тръгнала да го поучавам..." - въздъхна наум младата Узуки... След няколко секунди тишина малко започна да й причернява и да й се вие свят. "Да не би да е защото вчера за целия ден, който прекарах в тренировки под изгарящото слънце, изядох само една филийка, а днес не съм яла напълно нищо..." - помисли си момичето. Определено не се грижеше добре за себе си. Югао се хвана с една ръка за главата. Младата Узуки си пое дълбоко въздух и реши да си тръгва преди случайно да е показала някаква слабост.
- Е, беше ми приятно, Итачи Учиха... Може би някой път пак ще се... - Югао не успя да довърши преди да залитне леко. "А досега си бях добре" - ядоса се тя на себе си. Младата Узуки бързо възстанови равновесието си и довърши изречението си:
- Може би някой път пак ще се видим... - след което всичко стана черно и Югао се строполи на земята.