Стая I

Огледални стени, под и таван. Нямаше дори полилей, да не говорим за прозорци.

Когато отвори вратата, видя нещо доста познато - огледала. Да, Итачи изключително много мразеше огледала. Отвращаваше се от вида си, не защото се имаше за грозен или нещо от рода, а защото бе направил прекалено много неща, които го караха да не иска да се гледа. "Генджуцу... Не виждам генджуцу тук... Най-вероятно ще ми покажат някой изрод, който се клонира по отразяващите стъкла. Банално.".
Изчака да види какво щеше да му се случи.

Внезапно нещо изтрещя и се чуха писъци.Мъжки и женски.Много познати за момчето.Дали щеше да се досети чии бяха те?Пред очите му паднаха няколко дълги кичура черна коса с лек синкав отенък, ухаещи на парфюма на жена, която със сигурност познаваше добре.

Зениците на момчето се разшириха. Писъци... мъж... жена... коси със синкав отенък... парфюм... нямаше грешка - щяха да му напомнят кого беше убил и по какъв начин. Итачи стисна зъби и смръщи вежди. "Няма как да знаят историята ми, невъзможно е... По-скоро генджуцуто е от типа на онези, които показват страховете на дадено шиноби и болката му. Нищо опасно... физически...".
Парфюмът обаче си каза думата - накара Итачи да се раздразни и сърцето му започна да бие силно. "Не искам пак да се сещам за онази нощ..."... Какво беше това, което чернокосият изпитваше? Уплаха? Отвращение? Ненавист? Или може би всичко това... от себе си.

Стените промениха лика си в позната стая.Навсякъде беше изпръскана кръв, може би цели литри.Два трупа стояха безжизнено един върху друг.

Когато видя пръските кръв, Итачи се смръщи, а малко след това, при вида на труповете, се оцъкли. Стисна зъби, а погледът му започна да трепери. Тази гледка буквално го унищожаваше и го караше да му се повдига от деянията му. За момент му се прииска да върне времето назад или поне да даде извинение на един определен човек, към когото чувствате безбожна вина. Този човек бе малкият му брат Саске, когото бе оставил без грижи... от когото бе избягал като страхливо псе... без да каже, че съжалява... без нищо... просто ей така...
Спомените и угризението завладяха съзнанието на дългокосия, но не успяха да го разплачат. Той не плачеше често, трябваше да има страшно основателна причина... явно за него тази не бе такава. Въпреки че в този момент не беше в състояние да мисли, психиката му нямаше да се пречупи. Единственото, което би го отвратило, бе да гледа облика си. Нищо друго. Останалото само би предизвикало не много красиви емоции.
Продължавайки да гледа труповете, той тръпнеше в очакване...

Оставаше само да успее да преодолее това, което се случваше пред очите му.

След като нищо "интересно" не се случи, Итачи придоби нормално изражение. "И това трябваше да "смаже" психиката ми...? Малко повече можеше да се постараят, въпреки че ми напомни някои неща, до които определено не ми беше след толкова лутане по гори, къпане в ледени реки и какви ли още не досадни работи...".
Момчето спря да мисли по въпроса и се огледа. Явно нямаше повече да го "затормозяват" и вече трябваше да има изход пред него.

Внезапно всичко приключи и зейна изход.

Чернокосият повдигна вежда, а след това и рамене. Запъти се към вратата и дори не се обърна да погледне за последен път към труповете... ако те изобщо бяха все още там. Дали просто не го интересуваше или не искаше да си спомня, не пролича. В главата му сега изплуваха образите на Обито и Югао. Какво ли правеха те...? Тяхното изпитание по-трудно ли бе...? Щеше ли да излезе и вече да ги види с титлите...? Силно се надяваше. Честно казано, не го интересуваше дали самият той щеше да стане чуунин. По-важни за него в този момент бяха те.