Стая IV

Писъци. Кръв.  
Агонизиращ писък огласи стаята и накара Нагато да изтръпне и да се огледа. Пулсът му се ускори частично. Нищо. В стаята нямаше никого. Момчето успокоено въздъхна, опитвайки се да да укроти пулса си и затвори очи.  Чу шум.  Непритен шум и отвори очи, за да разбере кой е източника му. Когато обаче отвори  се случи нещо плашещо и отвратително. Всичко бе оцветено с алена кръв. Имаше от нея по изпочупените мебели, а Узумаки сякаш можеше да усети и миризмата на червената течност. Отвратителна. Най-ужасния начин да дадеш цвят на нещо. Сбърчка нос. Очевидно се погнуси и нещо се надигна в гърлото му.
Внезапно почувства как някой или нещо го бутна по посока на близкото до него легло. Той се стресна, не очакваше това и нададе писък.  Падна  върху леглото и  удари главата си в таблата му. "Ауч!" Почувства само лека болка. Изправи се в седнало положение на леглото. Зениците  му се разшириха. Отново кръв. Тя се стичаше от  някога белите стени бавно, подлудяващо. Догади му се и преглътна шумно.  Не искаше да я вижда, не искаше да вижда  онази проклета кръв.  Тя му напомняше на деня, в който изгуби родителите си. На онова домашно клане. Подобие на страх започваше да го обвзема... Не се страхуваше от самата кръв, а от значението и. Смърт...може би." Генджутсу..." каза си наум.

Кръв се стичаше от стените, които скоро придобиха изцяло червеникав цвят. От мириса на кръв на Нагато му се повдигаше. Явно знаеха всичките му слабости. още не беше видял нищо, освен гнусната кръв. Това ли беше страшното? Надяваше се, ала нещо в него в му подсказваше, че всичко едва започва. А той още от сега желаеше да излезе от тази стая. За човек със здрава психика, Нагато започна да излиза от строя съвсем бързо. Изправи се на крака и си каза: " Това е сано генджутсу, не им позволявай да си играят с теб. Спокойствието ти е най-важно, запази го!" нареждаше си.
Внезапно в стаята се чу крясък, а Узумаки мигновено разбра кой е притежателят на този глас. Не можеше да повярва, сигрно му се беше причуло. Надяваше се да е така, ала когато в ъгъла на стаята се появи майка му, осъзна че не му се е причуло. Тя стоеше там. Гледаше го с мъртвите си очи, той можеше да види лека усмивка на лицето ѝ. Плътта и се разлагаше, тук-там се виждаше някоя кост. Зениците на очите на Нагато се свиха, а после уголемиха. Очите юу се навлажниха, не беше плакал от онази нощ... И ето, че пак плачеше заради свой родител. Нещо в него се надигна. И това не бе само ужасното чувство, че ще повърне, а и обичта му към майка му. Искаше да отиде там, да прегърне своята майка, но знаеше онова беше само нейния труп, разлагащ се труп. Миризмата му се долавяше във всеки ъгъл от стаята. Генинът преглътна шумно и отклони поглед от тялото. Самият той не очакваше, че рвакцията му щеше да бъде такава. Смяташе, че още при вида на кръвта щеше да припадне, но ето че остана изненадан от себе си. И доволен, че успя да си вдъхне кураж.
Тялото продължаваше да се разпада, костите да се пречупват. Кой би издържал на тази гледка? " Това е само генджутсу, само генджутсу..." повтаряше си Нагато. Избягваше да поглежда към трупа, но миризмата беше непоносима.