Стая II

Каменни стени, под и таван. Нямаше дори полилей, да не говорим за прозорци.

Влезе вътре и се огледа. Всичко беше от камък. Подът, стените, всичко... Нямаше дори прозорци. Някак си я побиваха тръпки от мястото. Надяваше се да не я измъчват. Или да я заключат измежду тия четири голи, каменни стени. Щеше да полудее. Надяваше се и да не я измъчват. Скръсти ръце пред себе си сякаш за защита и се стегна в очакване за предстоящото...

След като вратата беше вече затворена и момичето се намираше в стаята, изпитът щеше да стартира.Този път следваха психоатаките.Може би това беше най-силното оръжие, което съществуваше измежду шинобитата.
Стените бяха изцяло направени от дялан камък в сив цвят с лека нотка на кафявото.Подът и таванът притежаваха същият архитектурен стил - този на някоя селска старовремска ограда, още от онези, които навремето са се градили с парчета скалища, кал и малко гипс, неща, понятни на дедите на децата от днешно време.По тях се забелязваха зловещи следи от кръв, която вече тръгваше да се съсирва от старост.Неприятна миризма лъхаше от нея, карайки човешкото в един човек да тръпне от погнуса.Вадички от тази вече не така красиво алена течност личаха.
Ако човек се огледаше в помещението, докато то е затворено, щеше да усети как въздухът се сгъстяваше, прахът се вдигаше, а еднаквата мозайка, която се водеше дали декорация, дали стил, щеше да обърка погледът му.Този зид, тази бариера създаваше илюзията, че се доближава и стеснява, поради еднаквостта.

Вратата се затвори зад нея с леко скърцане и Карин си наложи да огледа помещението по-добре. Гледката не й хареса. Върху привидно нормалните каменни стени се отбелязваха засъхнали остатъци от нещо силно наподобяващо кръв. И по вид, и по мирис. Все пак се приближи и докосна съвсем леко едно от червените петна. Мда, кръв беше. Ръката й се спусна покрай тялото, а самата Карин леко потрепери. Дали от страх, или погнуса не пожела да се впуска в чак такива размисли.
Кръв.
Не знаеше какво ще й се случи, но се надяваше да не боли. Пое си дълбоко въздух в опит да се успокои, което се оказа голяма грешка. Въздухът в стаята имаше металически привкус, който усети неприятно дори в устата си.
Кръв.
Не я бе страх от кръв, но от напоения с металически мирис въздух й се догади. Погнуси се и дори я хвана страх. Зачуди се какво точно прави на въпросния изпит във въпросната стая.
Затвори очи, преброи до три и ги отвори. Трябваше да огледа хубаво наоколо. Може би щеше да й е от полза.
Обърна глава и видя още от същия сивкаво-кафеникав камък с червеникаво-кафяви вадички засъхнала кръв. Направи няколко крачки и се вгледа в друга стена. Струваше ли й се или стените се приближаваха?
- Ооо, не, не, не!!! Тъпата клаустрофобия... Не! - прокара ръце през косата си и се опита да гледа в друга посока, но където й да погледнеше всичко беше еднакво. Щеше да се побърка, това бе ясно.
Започна да крачи бързо от единия край на стаята към другия повтаряйки си на глас, че това е просто илюзия, че нищо не е истина. Но стените сякаш продължаваха да се приближават, опасно загатвайки за малкия затвор, който щяха да й създадат.
Огледа се отново и обви ръце около себе си. Вече бе започнала да трепери. Скастри се наум, ала тялото й не я слушаше, а изглежда главата й също отказваше на някои команди. Погледна към вратата като удавник въже и се запита дали не бе по-добре да си ходи.

Изсвистяха викове.Досущ на тези, които би изкрещял някой мъченик, чието тяло страдаше под нечий бич.Стените, поради еднаквостта си, създаваха илюзията за световъртеж и стеснено пространство.Адреналин биваше изхвърлян от всяка точка в стаята.По едно време от нищото се спусна черен воал, приличен на този, който носеше онази дама, наричана Смъртта.До стената, незнайно откъде, се беше появила коса, която се строполи на земята и изкънтя.

Нещата ставаха кофти. Много кофти. Гледаше вратата когато сякаш от нищото се чу смразяващ кръвта писък. Косата й се изправи от ужас и цялата настръхна. Звучеше... ужасно. Писъкът олицетворяваше изключителна агония, което го правеше още по-ужасяващ. Не смееше да отлепи поглед от вратата, въпреки че и тя като стените бе в сходен, влудяващ цвят. Усети нечие присъствие зад себе си, но все така не смееше да се обърне. Гледаше вратата като спасително въже. Надяваше се, че ще се измъкне през нея, ако нещо се объркаше. Въпреки че много мразеше да бяга.
Нещо издрънча силно иззад гърба й и това я накара най-сетне да обърне гръб на вратата. Гледката отсреща я смрази. Буквално. Не смееше да мръдне, дори не осъзнаваше, че е затаила дъх.
Пред нея в цялата си ужасна прелест се рееше Смъртта, както изглежда, а косата й бе причинила шума от преди секунди.
Стените сякаш я притискаха, реещото се... нещо пред нея смразяваше кръвта й, а косата лежеше заплашително неподвижно върху, със сигурност, студения под.
Не знаеше какво да прави. Не разбираше какво се случва. Тоест, разбираше и пределно ясно знаеше къде се намира, но нямаше и на идея как да победи страховете си. Защото явно това бе целта - да ги победи. И въпреки, че бе разбрала идеята, изпълнението й не беше никак лесно. Все пак... трудно можеш да се справиш с неща, ужасяващи те вече повече от 15 години...

Започнаха да излизат от самите стени ултразвукови писъци.Можеше ли момичето да надделее над този кошмар?

Писъците бяха нечовешки. Пронизваха главата й и я накараха да падне на колене и да притисне длани в ушите си. Болеше. Стените се приближаваха, Смъртта стоеше невъзмутима и ужасяваща над червенокосата, а косата й бе толкова близо до ръцете на момичето.
Не можеше да събере мислите си от оглушителните писъци. Притисна още по-силно длани към ушите си и без да осъзнава, също започна да пищи.
Може би именно това я отрезви малко, но именно заради собствените си писъци бе престанала да трепери и всъщност стоеше съвършено неподвижно, загледана в пода.
С усилие впрегна цялата си воля само и единствено в едно - победата над собствените й страхове. Повдигна поглед сякаш глуха за случващото се и се загледа в лежащата на студения под коса.
Единствения начин да победиш страховете си бе да ги победиш. И колкото и трудно да беше, все пак не бе невъзможно...
Прехапа долната си устна толкова силно, че я разкървави. Изправи се, макар и с известно усилие. Загледа се със замряло сърце в черната роба на Смъртта. Изглеждаше страховита и непобедима.
Някакъв вътрешен глас й напомни, че това е просто тест. Тест, който трябва да премине успешно.
Ядоса се на самата себе си, на глупавия тест и на глупавия си страх и без да осъзнава какво точно прави се наведе взимайки косата в ръцете си, а след това смело замахна към притежателката й.
Беше забравила за стените, за писъците... Всичко, на което бе подвластна в момента бе ядът.

И ето, че всичко изчезна изведнъж.Вратата изщрака и се отвори едва-едва.

Карин примигна учудено. Примигна още веднъж... В ръцете й нямаше нищо, пред себе си нямаше нищо, а стените не изглеждаха чак толкова страшни сега. Чу че нещо изщрака зад гърба й и когато се обърна видя, че вратата е открехната. Пое си въздух и излезе от стаята.