Стая IX

Тъмна стая с окачена газова лампа на тавана и само едно легло в десния отсрещен ъгъл. На него седеше човек с качулка на главата и дори дишането му не се чуваше...

"Щом ще има нещо общо с генджуцу, кофти... Защо ли имам чувството, че генджуцуто няма да е пеперудки, които те задушават..." - мислеше си Югао, докато стоеше пред вратата. Погледна ключа, който държеше в ръка. "Е, дойдох тук, за да стана по-силна, няма някакво си генджуцу да ме спре..." - каза си и пъхна ключа в ключалката и го завъртя, след което се чу щракване. Наоколо бе тихо, затова звучеше доста зловещо. Отвори вратата и влезе вътре, но още с първата крачка замръзна на място. Стаичката бе тъмна и едва осветена от газовата лапма, която висеше от тавана. Но не тъмнината бе това, което я накара да се спре моментално, затаявайки дъх, ами човекът, който стоеше на леглото в ъгъла на стаята. Имаше качулка на главата. Беше малко плашещо, но не се остави страхът да я достигне. "Е, това е просто човек, какво се стягам толкова..."

Вратата отвътре, за разлика от външната й обвивка, беше направена цяла от метал, с ръждиви панти и старинна ключалка, чиято повърхност вече беше нарушена.Навремето този шлюз най-вероятно е имал красив пурпурен цвят, който в днешно време стоеше там под формата на 1-2 необелени слоя в най-горния ъгъл.Чу се изщракване, което прокънтя из стаята, оставяйки по неизвестен начин ехото си в това малко помещение, пълно даже с достатъчен обем, уж в количества, подходящи да спрат отражението на звука, но явно не беше точно така.
Стените бяха тъмни и тяхната дамаска бе изцяло сътворена от кал, избеляла и олющена от разните гадинки и светлини.
Газовата лампа премигна и изсвистя.Рязко увеличи светлината си, а после отново стана едва доловима.Тихо съскане се чу от онази човешка фигура в ъгъла.Тя не лежеше на леглото, а стоеше хоризонтално през средата седнала.Гърбът й бе подпрян в ледените стени, които се белеха при най-малкото докосване, а краката висяха от ръба на леглото безжизнено.Ръцете стояха от двете страни отпуснати и под тях имаше петънца от многогодишна вече кръв.Дрехата беше мръсна, опушена...

В цялата тази тишина, дори най-малкият звук беше прекалено силен, прекалено зловещ. Югао се опитваше да се отпусне, но си нямаше представа какво се случваше. Цялата се бе стегнала и не смееше дори да мръдне. Стараеше се да диша тихо, сякаш надявайки се човекът на леглото да не разбира, че е там, сякаш се опитваше да стане невидима, но естествено, това бе невъзможно. Не я беше страх от тъмното, но примигването на лампата не носеше особено приятно усещане, а и да знаеш, че си сам в стая с някакъв човек, на който не можеш да видиш дори лицето не бе особено обнадеждаващо. В моментът, в който непознатият изсъска тихо, Югао цялата настръхна и за момент дори спря да диша. "Това е глупаво. Няма нищо страшно. Мен не ме е страх от тъмнината, а който и да е човекът, все още не знам намеренията му. Няма смисъл да прибързвам и да се вцепенявам, това не е присъщо за мен" - каза си момичето опитвайки се да се поотпусне малко и издишвайки полека, дъхът и малко разтреперен. Човекът срещу нея изглеждаше толкова безжизнен, а и с тази кръв за момент си помисли, че е мъртъв, но звукът доказа обратното. Беше готова да посегне за кунай или нещо. Трябваше да си отваря очите на четири.

Човекът рязко се изправи и нададе силен писък, смесица между този на някакво демонично същество и на жена, която може би Югао щеше да разпознае.Качулката падна назад.Лицето беше наполовина разядено и плътта стоеше кафеникава на места.Устата, широко разпорена, бе пришита със стар канап, половината от който се накъса, щом съществото разтвори устни широко.Един червей се подаде и се скри през гушата й, точно под брадичката, където също липсваха части от кожата и мускулатурата.Само очите стояха сякаш са на жив човек и те бяха на...майка й?!

Този писък, който сякаш я пронизваше право през сърцето. Същия като онези, които майка й издаваше в последните си мигове, когато болестта я мъчеше безмилостно. Никога не би ги забравила. Никога нямаше да забрави и майка си, дори и в това състояние. Тези очи, които всеки ден искряха с живот, не, нямаше как да забрави...
- Невъзможно... - прошепна момичето и направи крачка назад, опирайки гърба си във вратата. Притискаше цялото си тяло към желязната врата и то с всички сили, сякаш се опитваше да потъне в нея. Искаше да изчезне. Не искаше да вижда това, което беше пред очите й. Да, би се радвала да може да види майка си отново, но не, не такава, не по този начин, не на това място. "Това не е тя..." - казваше си момичето, но ума й си знаеше своето. Възприемаше това, което виждаше. Тези очи, този глас.
Времето за нея бе спряло, а сърцето й биеше толкова бързо, че й се струваше, че всеки момент ще излети от гръдния й кош. За миг забрави, че дори се намира на изпит. Мислеше си, че това е просто един кошмар. Краката й трепереха, не, тресяха се, сякаш всеки момент щяха поддадат.
- Не... - едва прошепна момичето, но думите почти не се разбираха заради голямата буца, която препречваше гърлото й. Не искаше да стои повече в тази стая. Не можеше...

Тялото тръгна с бавни и отекващи в пространството стъпки към момичето.Атмосферата караше всекиго да изтръпне.Как щеше да се пребори девойката с този кошмар?

Стисна здраво очи, за да я погълне тъмнината и да не става свидетел на гледката пред очите й. Покри ушите си с две ръце, притискаки дланите си с всичка сила, за да може да приглуши стъпките, приближаващи към нея и всеки друг звук. Опита да направи крачка назад, но петата й се удари в желязната врата. Изполва краткия момент, в който нито виждаше, нито чуваше, за да прочисти ума си. "Това не може да е истина. Да, това е просто илюзия. За момент забравих, че още съм на изпит. Споменаха нещо за генджуцу, нали? Но как да се измъкна? Не знам как да се освободя от генджуцуто, но поне ще се опитам да изтрая колкото се може по-дълго тук. Да, няма нищо страшно. Това е само илюзия!" - каза си момичето и отвори рязко очи, грабна един кунай и отскочи в страни, точно преди "майка й" да я достигне. Насочи оръжието към жената с треперещи ръце. Знаеше, че е илюзия, но въпреки това не беше лесно да насочиш оръжие срещу човека, когото обичаш.
- Не... - започна плахо и несигурно, но стисна здраво дръжката на куная, опитвайки се да събере смелост да изрече думите, които щяха да наранят самата нея. Пое си дълбоко въздух, и продължавайки да трепери, изкрещя:
- Не ме доближавай!

Изведнъж всичко изчезна и стаята придоби обикновен лик на мазе, а вратата широко се отвори с излаз към старата и добре позната зала.

Изведнъж всичко изчезна. Майка й вече я нямаше. Югао дишаше учестено, заради цялото насъбрало се напрежение, изпусна куная на земята и се свлече на земята, обягайки се на стената зад себе си. "Свърши се..." - каза си облекчено момичето. Не знаеше колко още щеше да издържи иначе. Сигурно сега в продължение на седмица щеше да има кошмари...
След като изчака малко отново да възвърне нормалното си дишане, Югао се изправи на крака и се запъти към отворената врата, без да прибира обратно куная, който бе изтървала на земята.