Тренировъчната площадка

Веднага щом изуна напусна кабинета на казекагето се отправи към тренировъчната площадка. Навлезе малко и за да потърси Сенсея.

Пред него се появи Амая Шошики, сенсеят му.
- Охайо, Изуна-сан! - поздрави тя и се усмихна. - С какво мога да бъда полезна?

Изуна я погледна от глава до пети.
- Със тял...- Опа..за малко щеше да се изпусне, Боже изуна какво ти става..Мишлише си той на себее си. Явно Слънцето му бе повлияло, а слънцето в Суна беше просто убииствено.
Изуна Извади изодзаде си катаната си.
- Това е нова придобивка, ами..чидех се дали може да ми помогнете да се усъвършенствам с катаната си.

- Разбира се, че мога, но няма ли да е по-добре, ако първо научиш четвъртия молд на чакрата си? Ще ти помогне много.

До колкото знаеше Изуна, четвъртия молд, беше прекарване на чакра през оръжия.
- Добре, вие само не се отдалечавайте много, защото скоро ще свърша.

Амая кимна и се отдръпна леко. Седна на един камък и загледа момчето.

Добре, да започвам каза си Изуна, но нещо го спря, той се чудеше дали да използва катаната си, или да се опита първо да прекара чакра през кунай, тъй като е по малък би трябвало да е и по лесно. Но се отказа, Изуна Обичаше предизвикателствата. Момчето извади катаната си и я хвана с две раце пред него. След това започна да събира чакра. Когато свърши започна бавно да я насочва към дланите си опитвайки се да я прекара. Минаха се няколко, минути капка пот се стече по челото на Изуна, но за жалост все още не ставаше. Момчето поклати глава със цел да се разпусне малко. И след секунди отново започна. Събра бавно чакра, и внимателно я насочи към катаната си, дано този път успея, мислише си той. Отново няколко минути. Напрежението във Изуна растеше, и вече можеше да се долови треперенето на ръцете му. Но защо така се изморяваше, може би заради чакрата която мъчително се опитваше да концентрира и да я прекара. Учихата знаеше че ако успее, издражливоста, остротата, и всички други качества на катаната ще се утроят. Точно заради тази мисъл не искаше да се отказва. Този път седна на земята, Вече се мина близо час, а Изуна нямаше напредък. Това, не е добре изуна, ще е хубаво да се стегнеш..Мислише си той. След десетина секунди Изуна се изправи хвана здраво с двете ръце леката но остра катана, зае одобна поза и започна.
Първо беше концентрацията, След това бавно събра чакра във ръцете си и трето започна опит за прекарване.
- По дяволите!! - Извика той след минута напразно чакане, нищо не се бе получило. Изуна ядосано стисна катаната и отиде до най-близкото чучело, и започна да размахва, след редица яростни замахвания  Изуна спря и се върна на мястото си заемайки отново предишната поза. Вече му беше минал малко гневва, и можеше да започва а и от чучелото не бе останало почти нищо което говореше добре за катаната му. През цялото време ли е била зад, мен каза си Изуна забелязал вече Сенсея седнала на едно от по далечните дървета. Е, Изуна ако пък се издъниш пак няма да ти простя. Този път Изуна събра колкото чакра можеше и бързо я насочи към   катаната, усещаше напрежението в рацете си но не му пукаше, искаше да успее, дори и да си изхаби цялата чакра..Хайде..Хайде..Каззваше си той на ум....

/4 молд - усвоен/
/+10 чакра/

Само няколко секунди след това, катаната, светна. Очите на Изуна блеснаха, и се появи усмивка на лицето му. Това трябва да е! каза си той оглеждайки лъщящата катана. След малко той прекъсна връзката и се насочи към Амая-Сенсей. Погледна я със една такавва широка усмивка.
- Е, ще започваме ли.
Усмивката не му падаше от лицето, Сега той щеше да се научи да борави с нея по добре.

Амая се замисли малко.
-Направи тренировка с катаната си.Удряй по някое дърво, прави клонинги и ги разсичай.Усвои първо движеният с нея.

Изуна изслуша сенсея, кимна и, и се отдалечи максимално. Добре, да започвам тогава каза си той, и направи знак за клонинги. Пред него се появииха трима клонинга. Генина изкара катаната си и им кимна а те го нападнаха. не бяха, силни, изуна лесно ги поваляше, и лесно откриваше коридор за атака, което го смощаваше някак си. За няма и две минути те бяха победени а Иззуна дори не се беше уморил. Хм..помисли си той 'Май ще по добре да ги направя десет.
Изуна направи сийл и пред него се повявиха този път десеет клонинга които го погледнаха тъпо.
- От вас искам да дадете всичко от себе си. - Те му кимнаха в знак на разбиране и го нападнаха с викане. Изуна се усмихна и започна да бяга към тях, този път можеше да се намери клонинг който иззбягва ударите му, и дори изуна беше ударен във стомаха което за негово учудване го дезориентира за момент. от тази дезориентация той понесе още няколко удара.
- Няма да ви е толкова лесно глупаци!! - Изрева изуна и завъртя бързо катаната, така той образува обло движение около него което повали най близките седем клонинга които го бяха на оградили. Останалите 3-ма изядоха някой друг ритник а след това остана само бял дим.
Изуна се задъха. Този път имаше голяма разлика, от изгубената си чакра първия път и този път, сега беше създал десет клонинга които доста мму смучеха от чакрата, а и удара който бе понесъл. Но изуна се изпправи енергично и реши малко да се занимае със чучелата. Със сигурност те бяха незначителни от клонингите но по добре беше да си почине. Изуна замахна и чучелото остана на две.
- Боже, боже..Няма смисъл с тези чучела - каза си тихо Изуна и направи сийл. Пред него се появиха още 10 клонинга. Изуна ги изгледа. Кимна им  и започнаха . момчето ги нарязваше с катаната си с лекота, той анализирваше ситуации, импровизирваше със нови движения, и тестваше стари, искаше да извлече най ефективните и да ги използва на чунинския. Чунинския беше още далеч но Иуна обичаше да мисли от рано. Имаше още удари, но Изуна се стараеше да отблъсква болката и да не мисли за нея, той, знаеше че в живота има много болка, и трябваше да свиква. Вече близо два часа се бяха минали във бой..Изуна правеше клонинги, унищожаваше ги, после пак правеше.и пак, и пак..и сега след два часа пред него седяха десет клонинга, жадни да го натупат. По изуна личеше умора. неговата лека катана вече му се струваше че тежи цял тон, трепереше..
- АААА...- Ревна той и се затича към тях. Започнаха да летят тела, четири клонинга бяха убити оставаха още шест, изуна не знаеше дали ще му стигнат силите но нямаше място за мисли. Те не го чакаха за това нямаше време за почивка. Изуна ги наряза със сетни сили и се просна на земята уморен...А след като си върна малко от силата, се изправи за последен бой. Знак и десет колнинга от преде му. Те се спогледаха и го нападнаха дружно, Изуна ги погледна и се затича към тях. Започна боя..всяка минута беше мъчителна, но Изуна беше решен да изтърпи. След десеттина минути клонингите бяха разполовени на 5 половината в гроба другите 5 все още нападаха. Изуна ги разрязваше, въртеше се и пак разрязваше. Имаше и пъти когато отскачаше назад за да одбегне атака, но в края на краищата след още половин час всичко свърши. Изуна шрибра катаната си орзад и седна да си почине...

/+1 ниво на катани/

Не след дълго Югао беше на тренировъчната площадка. Момичето погледна към небето, присвивайки очи на слънчевата светлина и въздъхна. Животът определено обича да поднася изненади. Още не беше решила какво да тренира, но понеже кракът й леко я наболяваше, това й помогна да стигне до решение и да тренира как да прокарва чакра през оръжие. Тук нямаше да е нужно да използва краката си, а и беше нещо, което определено би й било от полза, особено след като младата Узуки притежаваше и вятърна чакра. Доколкото знаеше, вятърната чакра правеше острието на всяко оръжие още по-остро, а при сблъсък на две оръжия по-доброто печели. „Е, лесно е просто да го реша, сега остава и да го направя…” – каза си момичето, като извади един кунай и го погледна. Честно казано, нямаше представа как да го направи, но за всичко си имаше първи път. Момичето стисна здраво оръжието и освободи чакрата си, като започна да я прокарва по ръката си. След като в дланта й вече имаше чакра, се опита да я прокара и по оръжието, но определено не беше толкова лесно. Момичето метна куная срещу едно дърво наблизо, но оръжието се заби почти както би се забил един нормален кунай. А доколкото знаеше Югао, ако владееш това много добре, би могъл да сцепиш дори камък на две. Трябваше да се концентрира повече. Югао отиде до дървото и измъкна куная си, като отново го погледна. „Какво знам за вятърната чакра… Има способността да разрязва. Трябва да се съсредоточа над това…” – мислеше си момичето, докато гледаше към куная. Югао се върна на първоначалната си позиция и започна от начало. Съсредоточи се и започна да прокарва чакра по острието. Все още не усещаше нищо, затова се напъна още повече, докато не усети, че сякаш вече имаше по-добър резултат. Колкото и слабо да усещаше чакрата си по острието, все пак беше там. Младата Узуки не губи и секунда повече и метна куная към дървото, целейки се естествено на място, различно от предишното, защото там бе останала дупка. Оръжието се заби в кората на дървото, издавайки пропукващ звук и Югао отиде да провери резултата си. Извади оръжието от дървото и като сравни двете дупки в дървото, забеляза, че имаше някакво, макар и миниатюрно, подобрение. „Ще продължа да опитвам, колкото и време да ми отнеме. Ще науча това, независимо от всичко…” – обеща си Югао, като се отдалечи отново от дървото. Беше следобед, но слънцето в Сунагакуре не щадеше. Малко започна да й липсва прохладното време в Киригакуре. Жегата често пречеше на тренировките. Наоколо имаше дървета, които хвърляха сянка на места, но дори и на сянката бе топло. Дори ветрецът, който подухваше на моменти, бе топъл, но въпреки това пак бе по-добре, отколкото нищо… Югао отвърза банданата от ръката си, наведе се надолу, усещайки приятния бриз да гали врата й, събра косата си с две ръце и използва банданата, за да я върже на опашка, след което рязко се изправи и се върна към работа. Не откъсвайки очи от куная, Югао започна отново да се съсредоточава над чакрата си и оръжието. Беше стигнала до решението, че не се нуждае от голямо количество чакра, а от огромно внимание и прецизност, ако искаше да успее. Стискайки здраво куная, младата Узуки започна бавно да влива чакрата си в него. След няколко секунди вече бе готова за трети опит. Момичето хвърли куная, след което отново отиде да го извади и да провери колко навътре се е забил. Всеки път ставаше все по-добре. Югао отново се отдалечи от дървото и вдигна поглед нагоре към слънцето, слагайки ръка до челото си, за да си пази сянка. До 1-2 часа сигурно щеше да се стъмни. Момичето избърса с ръкав капките пот, които бяха избили по челото й и обърна погледа си към куная, започвайки наново. След още доста опита, дървото пред нея вече нямаше място от всичките дупки, които беше оставил кунаят, затова Югао просто се обърна на друга страна, където стоеше друго дърво. Момичето се бе задъхало от всичките тези опити, затова спря за момент, поемайки си дълбоко въздух и издишвайки бавно. Затвори очи, оставяйки се обстановката да я погълне. Чуваше пеенето на някои птички, лекото шумолене на листата от ветреца, подухващ от време на време, усещаше и биенето на сърцето си, което туптеше ускорено, но лека-полека започваше да забавя ритъма си. Няколко кичура коса се бяха измъкнали от небрежно вързаната й опашка и се поклащаха леко от приятния бриз. Югао си пое дълбоко въздух вдишвайки дълбоко. Ако трябваше да бъде честна, не можеше да усети никаква специфична миризма. Въздухът в Сунагакура бе чист, но топъл и с вдишването му, младата Узуки усети топлината да се разпростира по тялото й. Ставна й още по-топло. „Щеше да е лесно, ако просто не трябваше да дишам…” – помисли си тя, след което сложи ръка на челото си и разтърси леко глава на глупостта си. „Ако можех просто да съблека някоя дреха... Но определено няма да го направя, дори и да няма никой, никога не се знае кога някой ще реши да тренира…”
- Просто няма начин… - прошепна си тя, като отново леко разтърси глава. След това замръзна за момент, осъзнавайки нещо. „Боже, над какви глупости разсъждавам. Трябва да продължавам с тренировката” – каза си тя, като отново и идеше да се хване за главата. Май от горещината нещо й ставаше. Тя отиде до дървото, което сега беше продупчено в цялата долна част на стъбла си и измъкна кунаят, който се бе забил до половината в последния й опит.  След това се обърна и се отдалечи на няколко крачки от дървото. Все още беше с гръб към него, но не направи труда да се обърне. Не и преди да беше концентрирала вятърна чакра в куная. Момичето бе изчистило ума си от ненужни мисли, представяйки си само единствено чакрата й в куная и това как оръжието минава без проблем през кората на дървото, а после и през стълба му. Югао се обърна бавно и хвърли оръжието към целта. Кунаят летеше бързо и право към дървото, докато накрая не се заби в него, издавайки пропукващ звук,  като една-две стърготини изхвърчаха при сблъсъка на оръжието с дървесната повърхност. Младата Узуки изпусна дъха, който задържаше и с бавни, но решителни крачки отиде да види резултата, който не беше особено по-различен. Кунаят отново се бе забил до половината, а ако имаше някаква разлика, тя бе с по-малко от половин сантиметър. Югао хвана края му и го издърпа обратно. Усети, че нещо не й се получаваше както трябва. Може би не й стигаше концентрацията? Може би трябваше повече чакра? Може би трябваше да мята по-силно? …
Имаше прекалено много въпроси, но нямаше намерение да вика сенсей, защото бе твърдоглава и трябваше да направи всичко сама. Затова вместо да търси помощ, момичето се облегна на дървото и погледна към куная в ръката й, докато размишляваше. „Вятърната чакра е като острие… Острие… Трябва да си представям как чакрата образува острие и разрязва целта… Трябва ми и повече контрол…” – размишляваше на глас момичето. От всичко това дори не бе забелязала, че скоро слънцето ще залезе. В главата й беше само и единствено тренировката и нищо друго. Куноичито се отдалечи отново от дървото и за втори път погледна към оръжието.
- Добре, да го направим… - каза тихо тя и затвори очи. „Острие… Чакрата ми образува острие и разделя на две…” – повтаряше си тя на ум. Започна да прокарва чакра през куная. Скоро върху острието на оръжието се забелязваше един слой чакра. Югао стисна здраво дръжката на оръжието и се потруди още малко, така че слоят чакра стана малко по-дебел. След като изчака една-две минути, колкото да се почувства сигурна, младата Узуки хвърли куная с всички сили към дървото. Оръжието прелетя бързо и се забучи в стъблото. Този път напредъкът от последния й опит беше много по-голям от всичките досега и оръжието бе потънало дотолкова навътре, че се виждаше само пръстенът на края на дръжката му. Югао отиде до дървото, този път доволна от резултата, промуши показалеца си през дупката на пръстена и измъкна оръжието. Още малко и щеше да бъде способна да направи така, че куная да мине през дървото, разбивайки кората му. Момичето се върна на мястото си и отново затвори очи, вливайки чакра в оръжието. Повтаряше си същото, каквото и предишния път, но този път се стараеше още повече. Беше решена със следващия си опит да види оръжието от другата страна на стъблото. Куноичито метна оръжието, целейки се по средата на дървото, но понеже беше просто генин и още не беше много добра с точността, оръжието се бе насочило по-наляво. Кунаят се бе насочил към лявата страна на стъблото и понеже там беше не чак толкова здраво и дебело колкото по средата, успя да пробие и да премине отзад, забучвайки се в земята. Може би Югао трябваше да се радва, че е успяла, но беше точно обратното. Не й се нравеше факта, че бе пропуснала целта си, защото нещата станаха по по-лесен начин. Нямаше никакво намерение да счита това за успех. Ако искаше добри резултати, трябваше да може да пробие дървото от средата, защото после щеше да пробва да разбие и камък, а тази малка грешка току-що нямаше изобщо да й е от помощ. Младата Узуки отиде да вдигне куная от земята и чак сега забеляза, че всъщност се беше стъмнило и оръжието трудно се виждаше. Вече се чуваха някои от нощните птици. Започна да става и по-студено. Това им беше проблемът на пустините, денем е прекалено горещо, а нощем прекалено студено. Усещайки полъхът на вятъра върху голия си врат, Югао потръпна и отвърза банданата. Косата и се спусна по раменете й и момичето разтърси глава наляво-надясно, поне това бе нейния начин да я върне към първоначалния и вид. Тя върза банданата отново на ръката си и въздъхна. В този мрак трудно се виждаше. „Ако имах Катон, щях да си светна” – помисли си младата Узуки, след което се изсмя леко на поредната си глупава мисъл. След няколко минути, очите й вече бяха посвикнали с тъмнината и успя да намери куная и да се върне на мястото си. Малко преди отново да започне с тренировката, куноичито вдигна поглед към нощното небе. Не беше обаче толкова магическо, колкото винаги го представяха в историите. Имаше около 2-3 звезди, а луната едва се виждаше, понеже бе прикрита от един облак. Югао се надяваше този облак скоро да отмине, за да може поне луната да осветява малко в този мрак. Не, че й пречеше да продължи така. Определено нямаше намерение да се прибере вкъщи и да продължи на сутринта. Тъкмо започна да му хваща цаката и нямаше намерение да спира. Плюс това обичаше нощта, така че това може би щеше да й помогне да се отпусне. Без да губи повече време Югао се захвана да продължи тренировката си. Затвори очи и вдиша дълбоко свежия нощен въздух. Въпреки че пак се чуваха някои птици, нощта винаги й се е бе струвала по-тиха и спокойна. За пореден път започна да влива чакра в острието. В началото едва се справяше, сега обаче определено нещата ставаха по-лесно. Нормално, все пак ако след всичките тези часове все още си тъпчеше на едно място, можеше просто да се откаже от идеята да става нинджа. Но за щастие, нещата не бяха така, а с всеки следващ опит ставаше все по-добра.
След като реши, че е готова, Югао хвърли куная, който този път летеше в правилната посока, към средата на стъблото. Оръжието се заби доста надълбоко, но младата Узуки не можеше да види това, затова се приближи повече. Погледна задната част на стъблото. Кората се бе пропукала и бе леко набъбнала. Беше близко до успеха. С малко усилия, понеже се беше забил навътре, куноичито извади куная и огледа дървото. Явно трябваше да си намери ново дърво. Това естествено не беше трудно. Беше нужно просто да се обърне надясно и вече виждаше новата си мишена. Момичето се отдалечи и се обърна към новото дърво. В мрака можеше да отличи единствено дърветата и евентуално някой по-голям камък. Чудеше се дали изобщо вече има смисъл да си затваря очите, но все пак го направи и започна да се концентрира.
- Острие… острие… - повтаряше си куноичито, без дори да осъзнае, че вече го прави на глас. След като усети, че е готова, метна куная към дървото. Оръжието се забучи с трясък и момичето веднага отиде да провери резултата. Този път малка част от острието се показваше от задната част на дървото.  Югао го измъкна и тръгна да се връща на мястото си. Но докато крачеше, благодарение на тъмнината, не успя да види един камък и се спъна. За щастие имаше светкавични рефлекси и успя да сложи ръцете си, за да не се разпльока по лице, защото да, това определено нямаше да е красива гледка. Югао се огледа наоколо, това бе нормална реакция. За щастие по това време и в този мрак, нямаше кой да я види.
- По дяволите – прокле момичето, като се изправи и поизтупа малко. „Не може ли да е малко по-светло?! Не съм ти нощна птица!” – ядосваше се момичето. И сякаш Бог чу молитвите й, или по-скоро проклинанията й, облакът, който закриваше луната, след секунди се бе отместил и така вече стана малко по-светло заради лунната светлина.
- Така по-става – рече си Югао и се върна на мястото си, този път без спънки по пътя. Повтори обичайната процедура.
- Този път… - започна момичето и хвърли кунаят, след което чу пропукването на кората и падането му на земята. -…ще успея.
След като каза това, се усмихна победоносно, макар че още не беше свършила. Можеше да се каже, че беше преминала едва половината от цялата тренировка. Сега оставаше и да може да разцепи камък, а разликата между камъка и дървото определено беше огромна. Този път изобщо нямаше да е така лесно. Момичето отиде и вдигна оръжието от земята. Идеше й да направи още няколко опита, но не искаше да съсипва повече дървета. Макар и да не изглеждаше като такъв човек, ценеше околната среда и обичаше да й се любува, затова реши, че това е достатъчно. Щом го можеше веднъж, можеше го и втори път. Вярваше в уменията си и затова нямаше нужда да повтаря. Пък и това, което следваше, щеше да бъде крайното „изпитание”.  Югао реши да си почине малко, преди отново да започне. Трябваше да възвърне малко чакра, защото това определено я бе изтощило. Куноичито седна до дървото и се облегна на него, затваряйки очи. Мислеше си, че ще й се спи, но всъщност се чувстваше по-будна от всякога. Вече отдавна бе забравила за болката в крака си, а и как да я запомни, като вече отдавна и бе минало. Погледна към леката синина и автоматично си помисли за Итачи. Какво ли правеше сега?
- Това е глупаво…  - рече си младата Узуки, като поклати леко глава. Нямаше време да мисли за другите хора, трябваше да се съсредоточи над тренировката си. Момичето се изправи и изтупа задните си части. Започна да търси камък и не след дълго намери един около 1 метър. Беше идеален. Съсредоточи се и метна оръжието. Малка част от върха му се заби в твърдата повърхност на камъка. Задържа се за секунда, след което падна на земята. Югао отиде и го вдигна. Липсваше нещо. „Острието е тънко… Трябва да направя чакрата по-остра и тънка…” – обмисляше момичето следващия си ход. След това отново опита. „Тънко и остро… Тънко и остро…” – повтаряше си на ум тя, докато се съсредоточаваше над куная, прекарвайки чакра по него. Югао метна оръжието и то се заби навътре в камъка. След това продължи да прави опит след опит. Беше вече близо до успеха. Около един час бе изминал, откакто хвърляше по камъка…
- Хайде, де! – извика Югао като хвърли с всичка сила куная. Оръжието прелетя и се заби точно по средата на камъка. Чу се пропукване и камъкът се раздели на две. Момичето въздъхна доволно и отиде да прибере куная.
- Най-накрая – каза си тя, като седна до разцепения камък и погледна нагоре. Беше наистина доволна от резултатите, но не беше свършила. Беше си наумила още нещо...



Така и така вече беше загряла, а и беше на тема „Чакра молдове”, Югао реши да тренира и използването на чакра нишки. Знаеше, че тази техника се използва от кукловодите и беше доста трудно. Но това не можеше да я спре. В случая единственото, което я спираше, бе това, че нямаше идея от къде точно ще намери „кукла”, която да управлява с нишките. След няколко минути задълбочени размисли Югао най-накрая стигна до решение – „Ще си направя кукла сама” ( хаха ).
Момичето се изправи от мястото, където бе седнала и се поизтупа. Качи се на дървото до нея и откъсна пет прави клончета. След това намери едно място, където имаше една дълга и здрава трева, която трудно се късаше. Набра си малко, като същевременно се поряза на тревата, след което се върна до камъка. Огледа материалите внимателно и се захвана за работа. Взе малко от дългата трева и я върза в долната част на едната пръчка. След това завърза за нея горната част на втора пръчка и това трябваше да представлява един крак. После взе трета пръчка и също я завърза в долната част на първата, която явно представляваше „тялото” на жалкото подобие, което в момента Югао наричаше кукла. След като приключи с двата крака, размърда малко „крайниците”, за да види дали се движат и дали ще може да ги мърда. Беше добре, дори не се разпадаха, което беше постижение, след като бяха вързани с трева. След това взе втори стрък трева и го завърза малко по-горе от средата на „тялото”. След това към него прикрепи последните две пръчки, правейки, или поне както се предполагаше, ръце. „Хм… Остава само глава…” – каза си Югао, горда от творението си, но след кратки опити да се сети за нещо, което би послужило за глава, просто повдигна рамене в знак, че се предава. „Е, може и без глава…” – рече си след това тя и после допълни – „Наистина се занимавам с глупости… Но в случая това е наложително…”
Младата Узуки подпря куклата на камъка и се отдалечи. Не беше много сигурна как точно ще стане това с чакра нишките, но горе-долу имаше представа. Момичето концентрира чакра в пръстите си и се опита да я извади извън тялото си. Виждаше как чакрата се показа на върха на пръстите й, но трябваше да направи нишки от нея и да ги свърже с куклата, след което да я контролира. Младата Узуки се концентрира още повече и съсредоточи повече чакра в пръстите си и спусна няколко тънки, едва забележими нишки, които се закачиха до едно листо наблизо. Още бяха слаби и не можеше да ги контролира. Югао спря да съсредоточава чакра в пръстите си, карайки нишките да изчезнат. „Чувствам се като някакъв паяк” – помисли си тя с въздишка и реши да опита отново. Този път бе още по-концентрирана. Успя да направи нишките, но отново не уцели куклата и ги закачи за дървото до камъка. Опита още няколко пъти, всеки път се доближаваше малко повече до куклата, докато най-накрая не закачи четири от нишките по ръцете и краката и една за тялото. Започна да мърда пръстите на ръката си, но само накара бедната кукла рязко да се блъсне в дървото. Все още не можеше да я контролира добре.
- Добре, бавно и полека… - каза си куноичито, като леко размърда пръстите си, за да изправи куклата си. След това накара краката да се размърдат леко. След няколко минути напрегнати опити, успя да накара куклата да ходи. Успяваше да мърда краката и тялото. Сега трябваше да може и ръцете. Югао започна да се концентрира все повече и повече, вършейки нещата бавно, стараейки се да не направи някое рязко движение, с което да провали нещата. С много търпение успя да направи така, че малката кукла да ходи като човек, докато поклаща ръцете си напред-назад. Макар че в нощта, малката и безглава кукличка изглеждаше доста зловещо, момичето просто се радваше на успеха си. След като раздвижи творението си насам-натам, прекъсна нишките и решавайки, че е свършила с тренировките за днес, реши да се прибира вече вкъщи.

/Чакра молд 4 и 5 - усвоени; +87 чакра/

Кратка тренировка за бързина

Когато Югао пристигна на площадката, слънцето отдавна бе изгряло, така че скоро щеше да бъде обяд и същевременно – най-горещото време от деня. Младата Узуки планираше да свърши тренировка преди слънцето да се е вдигнало до това положение, защото имаше опасност да се удави в собствената си пот или да получи слънчев удар. Момичето спря на сянка под едно дърво, за да обмисли как точно да протече днешната й тренировка. Този път беше решила предварително, че ще тренира бързината си. Кракът й вече бе минал, а и в битка бързината можеше да е от жизнено значение. Дори и да не знаеше много техники, ако беше достатъчно бърза, за да избягва атаките на противника, това определено би й било от полза. В случая, трябваше да стане по-бърза, отколкото беше сега. Тоест, трябваше да надмине себе си. Без да се замисля, Югао направи няколко знака и каза:
- Bunshin no Jutsu – след което се появи клонинг. Какъв по-добър начин да надминеш себе си от това да надминеш собствения си клонинг. Явно щеше да си направи малко състезание със самата себе си.  Повдигна крака си и заби петата си в земята, провлачвайки го и правейки „стартова линия”. След това с клонинга сложиха десния си крак на чертата й Югао започна:
- Готови… Старт! – каза тя и заедно с клонинга тръгнаха да бягат до отсрещното дърво, което се намираше на около 100 метра разстояние. Югао даваше всичко от себе си, понякога тя минаваше клонинга, понякога той нея, но на финала ускори колкото се може повече и мина пред своето копие. Направиха същото на връщане, след това още един път и после пак. Като реши, че това е достатъчно, спря и направи още 2 клонинга. Трите нейни копия извадиха по един кунай, знаейки какво да правят. Наредиха се около Югао, а тя бе по средата. Кунаите, естествено, не можеха да я наранят, защото бяха на клонингите и просто щяха да минат през нея, но това бе достатъчно. Тя не целеше да се самоубие, а да тренира бързината си и ловкостта си. Щеше да избягва кунаите, които щяха да насочват срещу нея клонингите. Все пак не ставаше да е бърза само с краката.
- Започваме! – обяви Югао и клонингите кимнаха с глава. В случая нямаше да е толкова лесно. Не знаеше от коя от трите страни ще й дойде атаката, затова се въртеше постоянно, очаквайки куная. Първият клонинг метна своя. Югао тъкмо се обръщаше в тази посока и не успя да реагира на време. Оръжието мина през рамото й, естествено без да я ранява, но донякъде това беше стресиращо. Последва втори кунай от клонинга до първия. Този път младата Узуки забеляза оръжието с периферния си поглед и направи чупка от кръста, накланяйки се назад, като оръжието мина точно пред гръдния й кош. Едва се беше изправила, когато последва куная от третия клонинг и той летеше право срещу нея. Момичето направи крачка надясно, но явно не беше достатъчно бърза, защото половината от оръжието премина през рамото й. Клонингите извадиха по още един кунай и трите го метнаха едновременно. Понеже летяха на ниво, което стигаше долу-горе до врата й, Югао клекна, след което моментално се изправи и се огледа на всички страни, за да разбере, че отново към нея се насочва кунай. Вече започваше да задобрява и с лекота избегна оръжието. Обърна се, за да види още два куная, лятящи към корема й. Бързо се наклони назад и падна на мост. Хубавото бе, че успя да избегне двата куная, а лошото, че не беше доста бърза с изправянето, затова нов кунай успя да мине право през лицето й. Знаеше, че оръжията не могат да я наранят, но това наистина си беше стряскащо. Поддържаше това темпо в продължение на 30 минути. Вече се бе задъхала, но все пак продължаваше. Не беше лесно да гледаш на три страни, но този вид тренировка определено беше нещо полезно за в бъдеще, а също така получи значителни подобрения. Скоро щеше да стане обяд и Югао реши да спре до тук. Може би щеше да си доспи вкъщи и късно следобед пак да се върне да тренира. Момичето направи знак на клонингите да спрат и развали техниката, след което бавно се запъти към вкъщи.

/+17 кръв; +53 бързина/

Тренировка за издръжливост

Югао се върна на площадката. Планираше да идва тук все по-често и по-често. Можеше още малко да си лагерува на това място. Почвата се бе нагряла от обедното слънце и излъчваше топлина, която младата Узуки усещаше дори през подметките на сандалите си. За миг се замисли дали щеше да е по-добре да е студено, отколкото топло. Все пак, когато ти е студено можеш да си сложиш колкото си искаш дрехи отгоре, но когато ти е топло като съблечеш всичко, повече няма накъде. Мечтаеше си за един такъв климат като в Киригакуре. Повечето хора вероятно биха си помислили, че когато живееш в Сунагакуре си свикнал на жегата, но Югао определено не беше свикнала и нямаше и да свикне. Тя просто не беше от типа хора, които „свикват” на времето. Напоследък я гонеха някои доста смахнати мисли. Сигурно се побъркваше от жегата?
Момичето си пое дълбок дъх и бавно издиша. Сякаш с това целеше да изпразни ума си, макар и да не помагаше особено. Усети, че започва да се изпотява и погледна към земята, осъзнавайки че стои на слънце. Моментално отиде на сянка под едно дърво и се облегна на него. Погледна нагоре към короната му. Слънчевата светлина минаваше през няколко дупчици, които листата не можеха да покрият. Беше красиво. Докато размишляваше за пореден път над това какво да тренира, гледката пред нея беше идеалната за тази цел. Успокояваща и някак си подхранваща идеите й. След няколко минути задълбочени размисли и логични разсъждения, реши да тренира издръжливост. Освен да е бърза в битка, трябваше да е и издръжлива. Ако се измореше преди противника, всичко свършваше. Макар че най-много мразеше тренировките за издръжливост, друг избор не й оставяше. А защо ги мразеше? Защото трябваше да изстиска всяка капчица енергия от тялото си. Първо реши да започне с бягане, докато не я държат краката или пък дробовете. Нямаше намерение да бяга бавно като последния път. Този път беше спринт до край. А и може би климатът на Сунагакуре помагаше в отношение на този вид тренировки. Югао се оттласна от дървото, на което се бе облегнала и хукна с всички сили. Обикаляше около огромната площадка. Гледаше да диша правилно, за да издържи колкото се може повече. Но дори и правилното дишане не може да помогне кой знае колко. Изминаха 3 минути и вече значително се бе забавила. Колкото и да се опитваше да забърза, краката й мислеха друго. Чувстваше ги тежки, сякаш около тях имаше тежки вериги. През времето, което бягаше, младата Узуки благословеше сенчестите места и проклинаше слънчевите. Вече започваше да забавя още и още. Въпреки че на практика бягаше, ако до нея ходеше съвсем спокойно един човек, можеше дори и да я мине. Накрая започна да се тътри едвам-едвам. Забрави за всякакво правилно дишане и започна да диша зачестено през устата. Реши, че явно това беше лимитът й и се просна на земята като умряла, погрижвайки се поне да сложи ръцете си преди сблъсъка със земята. Дишаше учестено, но имаше чувството, че въздухът, който поемаше, не беше ни най-малко достатъчен. Можеше да се закълне, че сърцето й биеше не в гърдите, а в главата й. Точно такова бе усещането. Чувстваше се като бомба със закъснител, която всеки момент ще избухне. Не чувстваше краката си. Грешка. Чувстваше ги и усещането не бе никак приятно.
- По дяволите… - прокле момичето, шептейки, понеже гърлото й бе пресъхнало. Никога не се бе нуждаела от вода така, както се нуждаеше сега. Полежа на земята, без да я интересува дали е мръсна или не. След около 10 минутки вече бе нормализирала дишането си и се изправи бавно. Краката й потрепереха, но я държаха. Ето защо мразеше тези тренировки! Явно това бе за днес. Имаше спешна нужда да се върне и да се наспи, за да може утре да е отново на 100 процента. Тъкмо щеше да се запъти към вкъщи, когато внезапно си промени мнението. Така и така беше започнала да се изтощава. Поне да направи и нещо за ръцете. Но този път задължително на сянка! Обърна се към най-близкото дърво и бавно се дотътри до сянката. Когато пристигна, падна за лицеви и започна с идеята да направи толкова, колкото й позволят ръцете й. Някъде след тридесетата ръцете й също не я издържаха. Не може да се изправи и се разпльока на земята, като извъртя главата си на една страна при приземяването. Обичаше си носа и смяташе да го запази здрав все пак. Въздъхна, изправи се и се запъти към вкъщи, чувствайки се като парцал.

/ +56 издръжливост; +18 кръв /

Тренировка за сила

Беше още рано сутрин, когато Югао пристигна на площадката. Вчера за пръв път от много време се бе наспала като хората. Може би фактът, че успя да си почине както трябва, бе причината сега да няма мускулна треска. Поне за това, което си бе намислила да прави, една мускулна треска никак нямаше да е голям плюс.
Слънцето едва сега изгряваше и това беше супер за Югао. Въздухът бе свеж и хладен. Перфектното време между нощта и деня – между жегата и студа. Щеше й се този момент да продължава вечно. Можеше и да обича нощта, но нещото, което обичаше повече и от това, бе изгревът. И не само заради приятния климат, който се образуваше по това време. Изгревът слагаше начало на нов ден, на нови преживявания, на ново начало. Също така бе красив – няколко топли цвята, преливащи се в един още по-топъл и приветлив цвят.
Младата Узуки постоя няколко минути да погледа, докато слънцето не се бе показало напълно. В този момент се сети как беше казала на Итачи, че тя е като слънцето, и се засмя тихичко. „Коя съм аз, че да се сравнявам със слънцето?” – каза си тя и отново се изсмя. Понякога наистина не осъзнаваше какви ги дрънка. Момичето започна да върви към сянката на едно дърво, казвайки си как сериозно трябва да се замисля преди да каже нещо. Когато стигна, се облегна на дървото и погледна към земята. Пред нея стоеше едно бръмбарче, което явно се бе преобърнало и лежеше на гърба си, махайки с крачета във въздуха. Югао погледа животинчето за няколко секунди и се усмихна леко в негова посока, като се наведе и подаде единия си пръст, за да може да се хване за нея. „Поне на теб има кой да ти подаде ръка…” – помисли си момичето, продължавайки да се усмихва леко на животинчето.Бръмбарът се захвана с крачката си на пръста й, след което тя го остави на земята и животното продължи по пътя си. Югао определено не беше от онези момичета, които щяха да се погнусят или по-лошо – да убият бедното бръмбарче. За нея не беше правилно това да отнемаш човешки живот, защото не ти си този, който решава кога някой трябва да умре, или не. Въпреки това пренебрегваше това свое мислене, защото знаеше, че като нинджа, може да й се наложи да убива и беше приела това отдавна. Все пак не беше станала нинджа просто ей така. Имаше си цел и възнамеряваше да я постигне.
А сега имаше по-важна задача от това да размишлява над, както тя ги наричаше – „глупости”. Трябваше да мисли само и единствено за настоящето и за тренировката. Още предния ден бе решила, че ще тренира за сила. Беше почти сигурна, че едно момче би било по-силно от нея, но и тя не трябваше да остава назад. Куноичито протегна ръка и се почеса зад врата, след което отвърза банданата от ръката си и върза косата си високо, на опашка.
- И така… - каза си тихо младата Узуки и клекна, след което постави двете си ръце на земята, а после постави краката си назад. Изпъна тялото си като струна и сгъна лакти, приближавайки тялото си към земята. Беше вече забравила колко беше бройката, която правеше последния път, така че този път реши да се спре на 30. Все пак на тренировката за издръжливост от вчера бе успяла да направи над 30, макар че това й коства всяка капчица сила. Но този път нямаше да бърза и да ги прави бързо. Щеше да си взема малки почивки. Това бе тренировка за сила, не за издръжливост и не смяташе да се натоварва прекалено.  Направи първата, втората и третата на един дъх, но след това забави темпото. До десетата нямаше никакви проблеми. Още не беше свършила с тази си тренировка, а вече размишляваше над това какво да прави на следващата. Макар че да броиш на ум лицевите опори, които си направил, да мислиш какво ще правиш на следващата си тренировка и същевременно да правиш лицеви опори, не бе една от най-лесните задачи. Югао реши да не прави по хиляда неща едновременно, защото явно не й се отдаваше особено. Така че куноичито изчисти всички ненужни мисли и продължи само единствено с броенето, съсредоточавайки се над това, което правеше в момента. Беше се наклонила за двадесетата и вече бе леко задъхана. Когато се изтласка нагоре си пое дълбоко въздух и изчака няколко секунди преди да продължи нататък. Забави темпото дори още повече, като след всяка една лицева опора правеше по 10 секунди почивка. „Още малко…” – рече си Югао, навеждайки се за двадесет и седма. Не след дълго вече бе на последната. Лицето й се намираше на сантиметър от земята, а ръцете й леко потреперваха. Момичето стегна всичките си мускули и с един последен тласък вече бе приключила. Изправи се бавно и разтръска леко ръцете си, след което ги отпусна до тялото.
- А сега… - трябваше й нещо, с което да потренира и краката. „Малко клякания…” – реши момичето моментално. Доколкото си спомняше, последния път направи 50, но не беше сигурна в това. Е, колкото и да бе направила при последната тренировка, сега щеше да направи 100, така че това не бе от значение. Нямаше нужда да си напряга мозъка. „Което ме подсеща, че скоро трябва да посетя библиотеката…” – помисли си момичето, като се сети кога за последно ходи там. Определено трябваше да се отбие там, ако не искаше да бъде неука. Засега обаче трябваше да забрави за това.
Куноичито сложи ръце на тила и започна да прави кляканията. Това бе едно от малкото неща, които обичаше да прави на тренировка. Бяха лесни, но същевременно ефективни. Клякаше сравнително бързо, спазвайки определен ритъм. Така без проблем направи първите 50. В случая с кляканията й се струваше, че колкото повече се бави, толкова по-трудно ще е, а ако правеше нещата със засилка, щеше да стане по-лесно. Някъде на деветдесетото клякане се измори леко и спря, поставяйки ръце на коленете си. Може би да бърза толкова не бе една от най-блестящите идеи, но тя не бе особено търпелива,  а и ако не правеше нещата по-бързо щеше да стане обед и тогава щеше да се пренесе в ада.
Куноичито избърса потта от челото си с ръкав и реши да продължи. Е, не едно от най-женствените неща, но на Югао в случая не й пукаше особено пък и нямаше кой да я гледа, така че какво значение имаше това…
Набързо довърши кляканията и седна на сянка под дървото да отдъхне за момент, преди да продължи нататък. Имаше си умствен списък с нещата за правене днешния ден.
- Следва… - дори не довърши и вече бе застанала в положение за следващото упражнение. Легнала на земята и с ръце зад тила. Време беше за коремни преси. Най-подходящото упражнение за едно момиче. Вместо да започне направо, Югао полежа няколко минутки така. „Определено после ще се нуждая от един студен душ…” – мислеше си момичето.
След кратки размисли, с които бе решила какво ще прави след тренировката и какво ще прави на следващата си тренировка, младата Узуки започна да прави коремни преси. Щеше й се някой да може да й държи краката. Докато си мислеше това, забеляза един измъкнал се корен, под който успя да си напъха краката и така продължи. След като мина петдесетата се сети, че не е решила бройка. Но понеже както вече бе споменато, не помнеше бройките от предишната си тренировка, реши да направи 150. Постепенно мина и сто. В зависимост от броя пъти, които повтаряш, дори и най-лесното упражнение можеше да се превърне в нещо трудно. Дори и коремните преси. „Имам чувството, че утре ще имам мускулна треска, но пък ще му мисля, когато стане” – рече си куноичито и продължи. Оставаха й още 50. С всяка една се изправяше все по-трудно и по-трудно. По едно време даже не се усети, че всъщност бе започнала да брои на глас.
- Сто и… - вече бе на последната, бе се надигнала до средата, но колкото и да опитваше не можеше да насили тялото си да се изправи изцяло, затова легна обратно и издиша като разгневен огнен дракон. „На последната съм, точно сега ли трябваше да запъна…” – мърмореше си на ум Югао. Реши да полежи малко, колкото да събере сили, макар че имаше чувството, че ако се отпусне прекалено, може и да заспи. Умората е страшно нещо и може да действа като приспивателно все пак.
След кратката почивка успя да направи и последната коремна преса, след което се изправи. Изтупа се, доколкото може и премина към следващото. Събра чакра в стъпалата си и се покатери на едно дърво, което й се стори подходящо за следващото упражнение, а именно – набирания. Хвана се здраво с две ръце за един клон и увисна като прани гащи. Започна да се набира бавно. Смяташе да направи 30. Както винаги, с всяко изминало набиране, тялото й се струваше все по-тежко и по-тежко. За миг даже й мина през ум глупавата мисъл, че трябва да отслабне.
След триста зора и напъни, сякаш е минавала през родилното, Югао направи и последното набиране, като същевременно се качи на клона и този път увисна на краката си, с главата надолу. Дори не знаеше как се нарича това упражнение, просто беше виждала някои хора да го правят. Сложи ръце зад тила и почна да прави все едно коремни преси. След като направи сто, решавайки че това е повече от достатъчно за днес, а и имайки чувството, че ако още малко повиси надолу с главата, ще експлодира, младата Узуки скочи на земята. От нещата за днес и оставаше да направи само още едно нещо, но реши преди това да си вземе малко почивка. Наближаваше обед и трябваше да свършва бързо, ако не иска да се опържи. Надигна се от мястото, където бе седнала, въпреки че можеше да си остане там вечно, и се изправи, след което тръгна да бяга. Трябваше да направи 5 обиколки на тренировъчната площадка. Колкото и да искаше да свърши по-бързо обаче, смяташе да бяга равномерно, защото не бе в особено настроение за бързане.
- Само още малко… - успокои се тя, след като направи 4-тата обиколка. След като избяга и последната, за пореден път се просна под едно дърво. „Май трябва да започна да си нося вода…” – мислеше си момичето, след което се усмихна на себе си. – „Поне най-накрая свърших…”
Стана и се поизтупа, но щом се погледна си каза:
- Задължително една баня… - след което тръгна към вкъщи.

/+108 сила; +44 кръв/

Тренировка за усвояване на Kuchiyose no Jutsu: Kamatari (Rank C/Ц)

Не след дълго Югао вече се намираше на площадката. Отиде до едно място, където нямаше дървета и имаше достатъчно пространство за това, което целеше днес. Този път дори не обърна внимание на изгрева, който така обичаше. На вчерашната тренировка бе решила какво да тренира, но когато си купи ветрилото й изникна нова идея и нямаше търпение да я изпробва. Днес му бе времето за Kuchiyose no Jutsu, но нямаше да го направи по обикновения начин, имаше нещо друго на ум. Беше чела за Kuchiyose no Jutsu в библиотеката. „За да се изпълни джуцуто, трябва да се направят знаците, нужна е малко кръв и също така да се докосне земята, но става да се докосне и предмет. В случая – предмет” – преговаряше си тя. Свали ветрилото от гърба си и го заби в земята, така че да стои само. Все пак нямаше как да направи знаците със заети ръце, а ветрилото определено я държеше заета. Някои биха казали, че в битка това би й попречило, но вече бе измислила начин, по който да прави знаците без да се бави и да доставя време на противника си. Събра чакра и започна бавно да прави знаците, повтаряйки си ги и на глас.
- Глиган, куче, птица, маймуна, овен… - след това гризна палеца си, колкото да потече кръв, разтвори ветрилото, което бе оставила настрани и постави палеца си върху него, правейки кратка линийка от кръв, след което замахна с него и каза:
- Kuchiyose no Jutsu! – появи се малко дим, но не и някакво животно. „Но би трябвало да се получи, нормално е да не стане от първия път, просто трябва да продължа да опитвам…” – каза си тя и отново направи знаците. Замахна с ветрилото, но отново единственото нещо, което стана, бе да се получи малко дим. Не й се хареса това. За миг даже си помисли, че може би наистина нямаше да стане така, но все пак се получаваше някакъв дим, значи ставаше все нещо. Направи още няколко опита, но вече започна леко да се ядосва. Искаше да види поне малък напредък, който да я подтикне да продължи нататък, но не, явно нямаше да стане така. Югао прибра ветрилото, забучи го в земята и се подпря с лакът на края му, размишлявайки. „Призоваването не е толкова лесна техника… Необходима е доста чакра, така че колкото повече и по-силна е чакрата, толкова по-силно е и призованото животно. Трябва да се съсредоточа и да използвам повече чакра. Нормално е да не стане от първия път, но нямам намерение да се отказвам. Каквото и животно да се покаже, ще се радвам да сключа договор с него…” – рече си Югао, като затвори очи и бавно направи знаците, докато концентрираше чакрата си. Разтвори ветрилото и разнесе малко от кръвта си по него, след което използва още малко чакра и дори преля малко от чакрата във ветрилото. „Хайде! Нека се получи! Просто някакво животно, което ще е подходящо за вятърния ми елемент!” – извика на ум момичето, като замахна с ветрилото. Този път обаче в дима се виждаше нещо. Младата Узуки търпеливо изчака дима да се разсее и видя, че пред нея стои огромна бяла невестулка, с превръзка на едното око. Животното бе „яхнало” една огромна коса, а около него, във въздуха, се намираха още няколко остриета. Югао погледна към животното и се подсмихна.
- Итачи, а? /”итачи” означава „невестулка”/ - каза достатъчно силно, колкото за себе си да чуе и се засмя тихичко. Животното погледна към нея и за пръв път проговори, а в гласът му се четеше мощ.
- Ти ли ме призова? - Югао не смяташе да изглежда по-слаба, затова със същия този тон отвърна без колебание:
- Да. Искам да сключа договор с теб.
Животно я изгледа от глава до пети, след което извади един свитък и го постави пред куноичито.
- Напиши с кръв името си тук и след това остави отпечатък от пръстите си – Югао само кимна и приклекна до списъка. Отново гризна палеца си, но този път по-силно. Все пак, за да изпишеш името си ще трябва малко повечко кръв. След като внимателно написа „Югао”, пренесе кръвта и по останалите си четири пръста и остави отпечатък, след което нави свитъка и го подаде обратно на животното.
- Името ми е Каматари. Повикай ме отново, когато ти потрябвам – каза то и изчезна, оставяйки дим след себе си. Югао се усмихна, доволна от резултата, и тръгна към вкъщи. Вече беше наближаваше обед, а бе свикнала да избягва това време и да продължава с тренировките чак следобед, когато слънцето не е толкова силно.

/Тук може да съм писала, че се получава, но кажете ли вие, че не може, веднага я трия : )/

/запази си го този пост и след чуунинските ще го сложиш след разговор със сенсейка, извинявай, че така се получава, ама на този етап няма как :о/

/може направо да го триеш, имам го във Word-a :3/

Тренировка за боравене с оръжия: Ниво 2

Мина обяд и отново стана време за тренировки. Този път Югао смяташе да упражнява точността си с кунаи и шурикени. Още я бе яд за онзи път, когато тренираше вливане на чакра в оръжие и пропусна целта си. Също така забелязваше, че по-често употребява кунаи и това беше, защото й бе по-лесно да борави с тях, но това не бе добре. Все пак, ако беше в истиснка битка и по някаква случайност й свършеха кунаите, а имаше шурикени, би трябвало да може да използва и тях. И затова първо извади няколко шурикена и се огледа наоколо. Нямаше си мишена, но пък имаше въображение. Видя едно младо и тънко дърво, стъблото му не бе повече от 2 сантиметра.
- Перфектно – каза си куноичито и застана на 10 метра от дръвчето. „Ето ти я мишената… Просто трябва да уцелвам стъблото…” – рече си тя. Вече си бе извадила шурикените. Метна първия и както очакваше, оръжието прелетя вдясно от дръвчето. В себе си имаше още 9 шурикена. Смяташе да ги метне всичките един по един и после да отиде да ги събере и да почне от начало. Хвана оръжието с два пръста и сгъна ръката си, като оръжието се намираше на нивото на ухото й. След това рязко изпъна ръката си и метна шурикена. Този път мина от лявата страна на стъблото. „Добре… Трябва да се съсредоточа. Да отпусна раменете и китката си. Не трябва да се стягам толкова. Трябва ръката ми да е насочена към целта и при замахването, да минава по права линия. Не трябва да кривя и трябва да знам кога точно да хвърля шурикена” – каза си Югао, поемайки си дълбоко дъх. Взе трети шурикен и насочи ръката си по посока на дръвчето. Присви я и отново я изпъна рязко, стараейки се да не криви, докато замахва, след което хвърли оръжието. Шурикенът прелетя на милиметър от дръвчето. „Това беше близко… Трябва просто да продължа в същия дух” – рече си момичето и взе четвърти шурикен. Стисна между два пръста оръжието и го хвърли, този път бе изчистила ума си от всички мисли, бе се съсредоточила изцяло и единствено върху дръвчето пред нея. Отпусна се и хвърли оръжието, този път чу познатия звук от забиването му в целта. За да се увери, че ще успее и следващите пъти, повтори няколко пъти и след това отиде да събере трите куная. Единият се бе забил някъде на едно дърво, другият бе на земята, а третия пред един камък. Прибра ги набързо и вече бе приключила с тренировката с шурикени.


Тренировка за боравене с оръжия: Ниво 3

Сега оставаше да се прехвърли на тренировката с кунаи. Целта й отново бе бедното дръвче, но при липса на мишена, така е. Скоро щеше да се стъмни, затова трябваше да привършва. Все пак нощем не се виждаше почти нищо, вече знаеше от личен опит. Но времето не я притесняваше изобщо, все пак да борави с кунаи й беше по-лесно, отколкото с шурикени. Просто самото оръжие й бе по-удобно, макар и в действителност да бе по-голямо и по-тежко от шурикена. От друга страна, един кунай правеше по-големи поражения, или поне според Югао. Но сега не му бе времето да разсъждава кое е по-добро – кунаят или шурикенът. И двете бяха нужни в битка, така че тези разсъждения бяха безсмислени. А и едно шиноби би трябвало да може да борави с всякакви оръжия, или поне най-обикновените. „Наистина трябва да спра да мисля за каквото и да било по време на тренировка. Само се разсейвам и  си преча. Май сериозно трябва да поработя над концентрацията си, така само хабя ценно време…” – само се поучаваше момичето.
Грабна първия кунай и го хвърли по дръвчето. Оръжието мина близко до стъблото, но не го уцели. Някой би си помислил, че това би било достатъчно, защото да уцелиш човек е лесно, все пак тялото е по-голямо от 2 сантиметра, но не беше така. И именно затова младата Узуки тренираше в момента. Извади втори кунай и понечи да повтори, но този път си пое дълбоко дъх и се концентрира, изчисти ума си и хвърли оръжието. За миг й се стори, че ще уцели, но кунаят само одраска леко стъблото на дръвчето. „Е, поне успя да го докосне…” – опитваше се по някакъв начин да извади нещо хубаво от положението. Взе трети кунай. „Три пъти за късмет, може пък този път да успея” – рече си Югао, като хвана здраво оръжието, премести ръката си назад и стараейки се да не криви, го хвърли. Кунаят се заби право в целта и едва не „изсече” дръвчето. Реши да не прави повече опити, а и не се знаеше дали бедното растение щеше да издържи на още няколко удара.
- Стига толкова за днес… - каза си момичето, като отиде да събере кунаите и тръгна към вкъщи.

/+2 нива на боравене с оръжия/