Домът на Итачи

Беше вече тъмно навън, когато Итачи пристигна с момичето на ръце в дома си. Влезе в стаята си и я сложи на леглото. Положи студена кърпа на главата ѝ, седна до нея и зачака да се събуди.

Минаха няколко минути и Югао бавно започва да отваря очи.
- Какво, по дяволите... - измърмори тихо Югао. Първоначално нямаше представа къде се намираше и какво става, но след секунди ситуацията й се изясни. Не забелязваше обаче Итачи, който стоеше до нея. "Бях слаба... А си обещах, че ще стана по-силна..." - на лицето й се появи поглед на разочарование и огорчение, след което стисна ръцете си в юмруци.
- Прекалено съм слаба... - прошепна Югао, като удари с юмрук по леглото обръщайки се на една страна, точно противоположната на Итачи.

Чернокосият погледна към нея.
- Очакваш прекалено много от себе си. На този етап няма как да си силна. Силата се придобива с времето, а и ти си жена. Пази се повече. И запомни, че най-голямата грешка е да се пренатоварваш. Хубавите работи стават бавно...

Когато Итачи заговори, леко я изненада. Югао се обърна към него.
- Може и да си прав... Но въпреки това, всеки си има своите причини... - каза тя. За момент се замисли и пак проговори:
- И все пак благодаря... че ми помогна... - за момент на лицето и се появи лека и почти незабележима, но поне истинска, усмивка.

- Няма за какво да ми благодариш - отвърна чернокосият и обърна поглед към прозореца, който се намираше точно зад леглото. - Най-тайнствена е луната... Колко спокойна е тя... а на колко кръв се е нагледала...

Югао се надигна в седнало положение и също погледна към луната. "Изглежда сякаш сравнява луната със себе си..." - помисли си тя, като каза:
- Така е... Но знаеш ли, аз харесвам луната. Сигурна съм, че била свидетел на много ужасни неща, и все пак си остава така бяла, чиста, невинна и... красива... Но това е може би, защото луната не е сама. Има безброй звезди, които стоят и святят заедно с нея. Сякаш я подкрепят и добавят повече блясък и красота към нея. Не мислиш ли, че ако звездите ги нямаше... Луната щеше да изглежда някак самотно... - завърши Югао, след което се обърна отново към Итачи.
- Не ме бива в приказките, но... Ако ти си луната, сигурна съм, че някой ден ще намериш своята звезда - след което се усмихна топло. Просто не можеше да каже това с онова студено изражение.

Гледайки все още към луната, Итачи съвсем леко се подсмихна.
- Едва ли някоя звезда ще иска да прави компания на луна като мен. А и, честно казано... бих искал аз да бъда звездата на някоя красива луна. За да закрилям, както милиардите звезди закрилят тази на небето.

- Хм. Интересно... Но има милиляди звезди и всяка една е различна, така че и за луна като теб би трябвало да се намери една - каза Югао, докато замислено гледаше към луната. След секинди допълни, като леко се подсмихна:
- Но все пак благородна цел. Да бъдеш ти звездата също е добре... - след кратка пауза, тихичко каза, повече към себе си:
- Аз съм по-скоро като слънцето. Хвърлям сянка върху всичко...

- Някои хора обичат винаги да бъдат в сянката...
Итачи се изправи от стола до леглото и, без да поглежда момичето, попита:
- Гладна ли си? И, между другото, чувствай се като у дома си. Можеш да останеш колкото поискаш и да правиш каквото решиш.

- Имаш ми прекалено много доверие за някой, който си срещнал току-що - въздъхна Югао. След секунда допълни:
- И... Ако може да ми покажеш къде е кухнята... - след което възвърна нормалното си и спокойно изражение.

- Ти си момиче, което носих на ръце, припаднало, допреди 1 час. Да очаквам да ме убиеш ли? - отвърна Итачи. - А за кухнята... последвай ме.

Докато го следваше, Югао реши да отвърне на казаното от Итачи.
- Да не би да ме предизвикваш... Само да знаеш, това, че съм момиче, не ме прави по-слаба... Сигурна съм, че мога да те победя в битка... - каза уверено тя. "Кой е казал, че момичетата задължително са по-слаби." - ядоса се Югао.

Итачи се засмя, обърна се рязко и се допря до нея. Изкривена настрани усмивка стоеше на лицето му.
- Стиска ли Ви, госпожице?

"Значи така ще си играем, а?" - помисли си Югао. Младата Узуки леко се подсмихна и отвърна:
- Може би - след което сложи ръка върху него и го побутна назад.
- Е, къде е кухнята? - просто не й харесваше накъде отиваха нещата. За битка дума да не ставаше, но Югао бе от хората, които ставаха сериозни, ако се отнасяше до предизвикателства.

- Казах да ме следваш... или от допира на тялото ми до твоето, получи амнезия? - усмивката все още стоеше на лицето му.

- Плейбой... - въздъхна Югао и му хвърли злобен поглед.
- И как очакваш да те следвам, когато спираш?

- Ти ме принуди да спра.
Усмивката отново се изпари от лицето му. Доста променливи настроения имаше това момче. Сигурно се дължеше на зодията му - близнаци - двама човека в едно.
Итачи се обърна с гръб и бавно тръгна към кухнята.

Югао тихо го последва до кухнята. Когато стигнаха, отвори хладилника и огледа продуктите.
- В знак на благодарност, ще приготвя нещо и на теб - каза Югао и се залови за работа. Понеже живееше сама, знаеше как да готви. Приготви набързо два омлета и ги остави на масата, като седна на единия стол.

- Можеш да готвиш? Много добре - каза чернокосият.
Опита от омлета и вдигна палец.
- Идеално! Омъжи се за мен.

Внезапните думи на Итачи накараха Югао да се задави с парчето омлет в устата й. След няколко секунди, в които най-накрая успя да преглътне, сложи ръка на челото на Итачи и каза:
- Не, нямаш температура... - след което я свали и се замисли. След кратък размисъл, каза:
- Остават два варианта. Или си луд, макар че в това съм убедена. Или правиш това нарочно и аз определено няма да се хвана - в края на изречението си Югао му хвърли един злобен поглед.

- Всичко ли взимаш толкова на сериозно? - попита той и я погледна с дълбоките си черни очи. - Иначе не съм луд. Откачен съм, но това е друга тема, която ще обсъждаме друг път. Обаче... готвиш наистина хубаво. И си страшно красива.