Домът на Итачи

Итачи не каза нищо повече. В момента той играеше ролята на месечината, сияеща на небето. Точно тази нощ беше пълнолуние. Светлината на луната искреше толкова силно, че чак разцепваше тежката мъгла. Ръцете на момчето не се отделяха от финия кръст на Югао. В този момент той споделяше болката ѝ и не мислеше за нищо друго, освен за нея. За миг усети силно желание да бъде нейната звезда.

Югао тихичко си поплакваше в ръцете на Итачи. "Само го занимавам с глупостите си..." - мислеше си тя. Итачи наистина бе като луната и сякаш осветяваше пътя пред нея. След няколко минути в това положение, Югао вече беше отпуснала тежестта си напълно върху Итачи, дишането й се бе успокоило и от сълзите бяха останали само влажни следи по бузите й. Момичето беше заспало, но дори в съня си леко промърмори:
- Благодаря... Итачи...

- Няма за какво... Югао-сан - промълви тихо той, вдигна я на ръце и я занесе в стаята си.
Зави я внимателно, след което седна отново до нея на онзи стол и се унесе.

Светлината от сутрешното слънже дразнеше очите й, затова Югао мързеливо ги отвори. Погледна настрани и забеляза Итачи, който спеше на стола до нея. На лицето й се появи лека усмивка, след което взе одеалото и го уви около него. Слезе долу, приготви закуска и отиде да се изкъпе. Намери една кърпа, която уви около тялото си, докато влизаше, след което затвори вратата, махна кърпата и влезе във водата.

Минути след като Югао излезе от стаята му, Итачи се пробуди, сякаш бе усетил отсъствието ѝ. Извърна поглед към леглото, а след това - към одеялото, увито около тялото му, и разбра, че се е събудила. Момчето се изправи и отиде към една от баните, намираща се в стаята му. В дома му имаше няколко бани и тази бе една от тях. След като си хвърли душ, младежът се запъти към кухнята, но Югао я нямаше там. На масата имаше направена закуска.
"Ще я изчакам да дойде" - помисли си Итачи.
Щеше да му бъде неудобно да не я изчака, а да седне сам да яде.

След като Югао приключи, си облече дрехите и излезе от банята. Косата й още бе мокра, но нямаше как да я изсуши. Момичето се качи първо в спалнята, но когато влезе установи, че Итачи вече е станал. След това реши до провери и в кухнята, но този път успя да намери Учихата седнал на масата, явно чакащ я да дойде, за да може да ядат. Югао отиде до него и седна на противоположния стол.
- Добро утро... - поздрави тя.

Чернокосият я погледна и я поздрави.
- Добро утро. Как спа?

- Добре, мерси. Ами ти? Не изглеждаше да ти е много удобно - каза Югао и след кратък размисъл добави:
- Съжалявам... - и на ум допълни: "... че ти нося само неприятности..."

- Няма за какво да съжаляваш. Не ми беше неудобно, напротив. Спах си нормално.
Итачи не спомена нищо за изминалата нощ, сякаш не е била. Той беше спазил думата си да бъде само луна за красавицата.

Югао само кимна в знак на разбиране. След като и двамата се наядоха, младата Узуки отиде да измия чиниите. След няколкото минути мълчание, момичето най-накаря проговори:
- Хей, Итачи... Как успяваш... Винаги да потискаш емоциите си... ?

Ако трябваше да бъде честен, чернокосият изобщо не очакваше такъв въпрос. Налагаше му се, все пак, да отговори... или, по-скоро, не му се налагаше, а изпитваше желание да отвърне.
- Всички хора са индивидуални, Югао. Едни са по-силни, други - по-слаби. В крайна сметка, всеки има своите моменти. Няма човек, който да не е плакал, да не го е боляло. Аз също съм ронил сълзи. А как потискам чувствата си... в един момент... когато болката е станала толкова силна, че сякаш започва да тежи... когато сълзите са се лели всяка вечер дълго време... когато на сърцето му е писнало да се свива и да тупти едва-едва... идва отчаянието, идва слабостта. Това, което съм аз, е висша форма на безсилие. Това е моментът, когато вече си минал през такива емоции, че всичко спира да ти прави впечатление. Преставаш да плачеш, болката не се усеща вече... погледът ти става празен, изобщо всяка форма на живот в теб сякаш умира... все едно не си ти. Жив си, но мъртъв.

- Отново си прав... Предполагам, че имаш тъмно минало... - каза Югао, като се върна отново на мястото си.

- Да, така е. И то много тъмно.

- Вероятно... - след секунда добави:
- Предполагам, че не ти се говори за това, така че нека сменим темата... Например... Имаш ли някаква цел в живота?

- Цел?... Да стана по-силен. Само това. Нищо друго. Ами ти?

- Хмм... - започна Югао и леко се подсмихна.
- Явно имаме една й съща цел, макар че аз съм далеч от осъществяването й в момента... - каза тя.

- А аз да не би да съм близо? Какво умееш?

- Елементът ми е Фуутон, но владея само една негова техника. Всичко друго, което знам, е напълно нормално за един генин. Ами ти... Ти си Учиха, нали? Събудил ли си вече Шарингана си? - попита Югао.

Итачи поклати глава в знак за отрицание.
- Не съм все още, но се надявам скоро да се случи. Иначе владея всички чакра молдове. Това е единственото, с което мога да се похваля на този етап.

- Е, сигурна съм, че скоро ще пробудиш Шарингана си... - каза Югао с лека усмивка, като отново настана мълчание.
- Знаеш ли... Имам чувството, че само аз задавам въпросите... Питай ме и ти нещо.

Итачи я погледна с чисто черните си очи и зададе въпроса си:
- Кой е най-големият ти страх?
Не знаеше защо я питаше точно това и се надяваше да не я изплаши.

Югао погледна надолу, а след това измести погледа си към прозореца.
- Най-голям страх, а... Предполагам, че ме е страх да обичам отново. Страх ме е, че ако се привържа към някой, той ще изчезне...Сигурно си мислиш, че е глупаво... - каза Югао и се усмихна тъжно за момент, след което реши да върне въпроса.
- Ами твоят?

- Глупаво ли...? Моят е същият.

Югао го погледна с черните си очи.
- Явно не сме чак толкова различни - каза момичето, след което се усмихна топло.

- Явно да - погледите им се срещнаха.