Домът на Итачи

- Благодаря, ти също си много красив, не отричам, но да, винаги вземам нещата на сериозно - каза Югао. Младата Узуки подпря лакти на масата и сложи главата си в ръцете си. Пое си дълбоко въздух и издиша. "Божичко, защо все на мен..." - помисли си Югао, след което каза:
- Ако си мислиш, че нещата стават ей така, то жестоко се лъжеш... Бих искала да сменим темата. Веднага.

- Щом така желаеш, ще я сменим - отвърна спокойно момчето. - Та... не ми каза на колко години си.

- Скоро правя 17. Ами ти? - позаинтересова се Югао.

- 21. 4 години разлика.

Югао го изгледа от глава до пети и каза:
- Странно... Мислех си, че си на моите години... - след това настъпи мълчание, по време на което Югао гледаше отново към луната. След няколко минути гласът на момичето разцепи тишината.
- Хей, Итачи... Имаш ли си някого, който да ти е скъп... - каза тя без да отделя поглед от луната.

- Може и да имам... а може и да нямам - отвърна тихо той. - Зависи. Ами ти?

- Хм... - Югао затвори очи, потапяйки се в спомени, и без да ги отваря, проговори отново:
- Имах... Затова те съветвам, ако наистина имаш някой такъв, по-добре се грижи добре за него - момичето продължаваше да стои със затворени очи, усмихвайки се тъжно.

- Нещата стоят по-сложно, отколкото предполагаш, Югао. Не винаги можеш да отидеш просто при дадения човек, когото обичаш, и да се държиш сякаш нищо не е било...

Югао стоеше, подпряла глава на едната си ръка и все още със затворени очи.
- Може би си прав... Не знам как стоят нещата... Все пак този свят, животът, чувствата... всичко това е нещо сложно... - след което започна да разсъждава на ум. " 'Не винаги можеш просто да отидеш' казваш ти... Поне дадения човек е още жив..." - мислеше си тя. След секунди отвори очи и каза:
- Предполагам никой не е способен да разбере болката на другия, докато сам не изпита същата болка...

- Така е.
Итачи се изправи и отиде до мивката. Започна да мие чиниите и стоеше замислен през цялото време.
- Знаеш ли... ужасно много мразя да се замислям... Обичам да изпразвам съзнанието си и да приличам повече на безчувствен робот, отколкото на човек.

Югао измести погледа си към Итачи.
- Явно не си приличаме по това отношение... За мен, само в мислите си мога да бъда себе си... За твое нещастие, в моите очи, пред мен в момента стои просто един човек, който мие чинии... - каза момичето, подсмихвайки се, а наум допълни: "Според мен се опитваш да избягаш от себе си и собствените си чуствата...".

- На теб ти се случи да ме видиш в съвсем различна светлина, Югао. Реално грам не ме познаваш, аз теб - също. Така че няма какво да говорим повече по темата.

- Съгласна... - настъпи кратко мълчание. Тишината беше някак приспиваща, затова Югао попита:
- Аз къде ще спя?

- В стаята ми. Аз ще съм на дивана в хола.

- Виждам, че се опитваш да бъдеш мил, но аз съм гостенката тук, така че аз ще спя на дивана. И без това съм свикнала да спя на най-различни места. Прекалено много ти дължа вече - каза Югао и се насочи към вратата. Всъщност нямаше представа къде е хола, но все щеше да го намери.

- Точно защото си гостенка тук, би трябвало да ме слушаш какво ти говоря. Вместо да се правиш на скромна, по-добре се настани, както ти казах, и мирувай.

Югао му хвърли един злобен поглед.
- Накарай ме - каза тя. "Не слушам никого, освен себе си."

Итачи вдигна рамене и постави чиниите, които миеше, на сушилката.
- Няма смисъл да те карам. Щом ти се спи на твърдо и студено - твой проблем. Холът е в края на коридора. Има баня до него.

Югао кимна и тихо каза:
- Лека нош... - и се запъти първо към банята. Изми си лицето и отиде на дивана. Докато лежеше, свали медальона си и го надигна към луната, така че светлината й с отразяваше в него. "Красиво е..." - помисли си момичето като си сложи медальона обратно и затвори очи.

Когато Югао му пожела лека нощ, чернокосият отвърна със същото. Загаси лампите на стаите и тръгна към стаята си. Не възнамеряваше да спи, просто не беше уморен. Момичето доста го бе накарало да се замисли и тази нощ той щеше да будува поради размисли над... някои неща.

Някъде по средата на нощта, Югао се събуди от кошмар. Имаше нужда да си поеме чист въздух, затова излезе навън. Подпря се на парапета и погледна към водата. "Мина време откакто последно сънувах това..." - каза си момичето като погледна отражението си във водата.

Срещу нея, подпрял се на плачещата върба, беше Итачи, седнал върху студения камък, на който дървото растеше. Погледът на момчето бе адски празен и черните му очи не излъчваха онзи блясък, който се появяваше, когато сияеше леката усмивка на лицето му. Сякаш друг човек стоеше срещу нея...
Чернокосият явно не забеляза Югао, понеже беше видно погълнат в някакви мисли. Очите му се взираха в бистрата вода, която беше тъй спокойна и не помръдваща, сякаш изрисувана от малко дете, но с красота, способна да бъде пресъздадена само от велик художник.

Югао също не забелязваше Итачи, който стоеше срещу нея. Погледът й беше все така насочен към кристалната вода. Благодарение на този сън, започна да си припомня неща от миналото. Въпреки че знаеше много добре какво се случваше, когато правеше това. Сякаш всичките емоции, насъбрали се в нея избухваха и не можеше да ги спре, въпреки опитите си. А впуснеше ли се твърде надълбоко в миналото, ставаше точно така. Беше й се случвало само 2 пъти за тези 6 години, но ето че имаше и трети път. Докато се взираше във водата, от очите й започнаха да се стичат сълзи, но тя дори не ги усети, защото бе дълбоко замислена. Сама си противоречеше - изражението й бе студено, но по лицето й се стичаха топли сълзи. Две от тях паднаха във водата, образувайки нежни кръгове във водата.

Скоро фините окръжности достигнаха до чернокосия. Успяха да отвлекат вниманието му и момчето вдигна поглед. Забеляза как Югао ронеше сълзи на метри от него. Явно самата тя също не беше усетила присъствието на младежа и смяташе, че единственият свидетел на тъгата ѝ беше нощта...
Итачи се изправи бавно и с тихи стъпки отиде до момичето. Сложи деликатно ръка през раменете ѝ, обърна я внимателно към себе си и я прегърна.
- Не казвай нищо. Представи си, че съм като луната - нищо повече от очевидец на болката ти... - проговори тихо той.

Чак тогава Югао усети, че всъщност плаче. Вдигна погледа си нагоре и черните им очи се срещнаха. След което отново наклони глава надолу. Опитваше се да спре да плаче, но сякаш се получаваше точно обратния ефект. След тези негови думи, сълзите й започнаха да се стичат още повече. Досега винаги беше сама, но беше приятно да имаш някой до себе си в такъв момент. Югао опря глава на рамото му и прошепна:
- Благодаря - защото в момента му беше повече от благодарна за всичко. Не я интересуваше дали беше характерно за нея, това бе най-малкото, което можеше да направи.