Тренировъчната площадка

Югао премахна клонинга и излезе напред.
- Прав си. Все пак не сме дошли да си играем на криеница - каза момичето, като извади един кунай и го метна към Итачи.

Итачи измъкна шурикен от чантичката, която почти винаги носеше със себе си, и го метна към куная. За нещастие обаче не успя да отбие хвърленото към него оръжие и в последния момент дръпна глава настрани. Кунаят го одраска леко по бузата и хвръкнаха 10-15 черни косъма от косата му. "Беше глупаво да действам така... Все пак не съм тренирал уменията си с оръжия. Имам само първо ниво, което е елементарно" - помисли си той. Извади незабележимо два шурикена от чантата, скочи и се завъртя във въздуха. Оръжията изчезнаха някъде, но не последва атака към момичето.

За момент Югао се притесни, но си напомни, че няма смисъл от подобни работи и трябва да продължи нататък. Вместо да стои на разстояние, докато мята кунаи, този път момичето държеше куная в ръка и се затича към Итачи. Когато беше на няколко крачки замахна с куная право към лицето му.

Момчето светкавично залегна и застана на една ръка на земята. На стъпалата му с чакра бяха закрепени двата шурикена. Той освободи контрола и ги стрелна към Югао.

Югао смяташе да се пробва да отбие шурикените, но тогава се сети, че Каваримито все още важеше, затова се остави да я оцелят, след което се показа на около два метра встрани, където се бе разменила с един камък. Без да губи повече време, младата Узуки също извади два шурикена и ги метна по посока на Итачи.

Чернокосият отскочи и във въздуха направи знаците за Kawarimi. Погледът му мерна шурикените, които летяха към него, и... момчето се замени с тях. В ръката си държеше кунай и се целеше стремглаво в Югао.

В същия момент Югао извади кунай и блокира атаката. Погледна Итачи в очите и каза:
- Не е зле - след което отскочи назад и хвърли куная, който държеше, срещу него.

Итачи го отби и отстъпи назад.
- Щеше да бъде по-интересно, ако бях тренирал оръжията.

- Вероятно - отвърна Югао. "Да пробваме нещо ново. Прекалено е еднообразно..." - помисли си тя.
- Какво ще кажеш да оставим оръжията на страна и да разчитаме само на себе си...

- С 3-4 техники? Трудно ще се получи нещо кой знае колко различно, но добре.

Югао се засили към Итачи, вдигайки левия си крак и насочвайки се с ритник към момчето.

Итачи отби удара ѝ с десния си крак, но беше съсредоточил чакра в него, за да се усеща повече като атака.

"Тц... Това ще остави синина..." - помисли си Югао като бързо клекна, подпря се с ръце и засили десния си крак по земята, целейки се в краката на Итачи.

Чернокосият подскочи рязко и се преобърна. Хвана крака на Югао и го дръпна рязко, но по някаква причина я улови през кръста и застана на долните си крайници. Резултатът беше - момичето в ръцете му. Итачи започна да се смее сам на себе си.
- Трудно ми е да се бия с теб като знам, че си момиче, а и нещо май съвсем не съм във форма. И май ти направих синина.
Без да я пуска на земята, младежът погледна крака ѝ. В очите му се видя раздразнение... от самия себе си може би.

- Това не е нищо. Все пак съм шиноби и вероятно предстоят много по-трудни неща, ако с една синина не мога да се справя, то тогава нямам работа тук - каза Югао като се усмихна леко.
- Малко ме дразни това, че спираме заради мен, но все пак мерси... - рече тя. "Имам още дълъг път да извървя..."

- Не е заради теб. Просто ми е трудно да си представя дори да посегна на момиче, което със сигурност ще ми пречи за в бъдеще, но предполагам, че ще се намерят начини да не наранявам враговете си от женски пол.
Итачи бавно я пусна на земята.
- Тази тренировка заприлича леко на пародия.

- Така е - съгласи се Югао като поизтупа дрехите си и погледна към крака си. След секунди се обърна отново към Итачи и проговори.
- Аз май е по-добре да си тръгвам. Достатъчно се натрапвах тук, а дори нямах причина.

Тренировка за сила

''-Понякога се чувствам така, все едно страдам от много силна фаза на шизофрения и имам много лошо разделени две, три или направо четири личности, всяка противоположна
на останалите.Това село и него не го трая, я каква ми е станала мазна косата от тук!Обем не мога да завъдя...''
Обито напъваше мозъчните си клетки и зяпаше лениво природната обстановка около себе си.За пореден път влагата неприветливо посрещаше сутринта и обхващаше по досаден
начин въздуха, изпълвайки го с тежки за дишане изпарения.Очите на момчето бяха притворени, устата му стоеше мъничко зяпнала, а раменете му се бяха отпуснали напред.Не мърдаше въобще, просто бездействаше и го играеше човек с ментални проблеми.Не беше лоша идеята да поработи най-после над тялото си.И без друго нямаше напоследък какво да прави, само четеше някакви странни и изчанчени истории за шинобита из библиотеката, крайно време идеше да направи най-после някое и друго упражнение за физиката си, стига само се е лигавил безцелно.Достатъчно му беше скитането из селото скрито в мъглата.Заоглежда се около себе си да си открие по-сухо място, но такова нямаше.Всичко отново беше само киша, тиня, кал, прахове...Влага!Любимото му.Просто детската му мечта - въздух, който съдържа в себе си огромен процент вода и разнася всякакви миризми от пекарните в селото.Особено рано сутрин.А той точно тогава се разхождаше навън, след обедното време предпочиташе някое по-скътано местенце, където да си
прави велики умотворения.Учихата имаше за цел прекалено много способности.Имаше желанието да вдигне на по-висока степен бързината, интелекта и силата си най-напред.По незнайни причини го влечаха много големите мускули и здравите ръкопашни боеве.Бяха му някакъв идеал за битка.Всъщност и той не знаеше какво харесва повече - тактиките или мощния вид.
''-Няма какво да мисля повече, по-добре, колкото и да ми е гнусно да общувам с природата чак толкова, да започна нещо като за загрявка.''
Махна си шала и го захвърли настрани на един камък.Съблече си веднага след това дрехите нагоре и ги захвърли.Разкара подобията на брони, които висяха на хълбоците му.Остана само по това, което носеше надолу.Завъртя очи и изпуфка.Не беше особено приятно в такова време.
Бавно приклекна.Стисна устни и замига тъпо, гледайки земята.Избор нямаше особено голям.Приведе се напред и се подпря на дланите на ръцете си.Изпъна бавно краката си назад, заставайки на пръстите си.Стоеше максимално близо до повърхността, но тялото му все пак не се докосваше.Бавно се надигна само на ръцете си и после се отпусна надолу.Повтори движението, след което потрети и така продължи с лицевите си опори.Издигайки се нагоре, Обито стягаше мускулите на ръцете и краката си, за да може да издържи цялата тази тежест от тялото си.Беше застанал в позиция за планк, ръцете му стояха опънати, а тялото му - право и стегнато.Главата, раменете му, торса и краката бяха в права линия, точно като дъска.Пръстите му стояха разтворени сякаш се опитваше да сграбчи земята под себе си.Лактите му стояха максимално близо до тялото му.Спусна се надолу, докато не опря земята и не усети влажната почва.
''-Какво правя аз?...''
Смръщи вежди и прехапа погнусено устна, изохквайки от погнуса и от тежестта си.Надигна се отпово и пак се пусна плавно.Ясен и свършен факт - беше вече мръсен до ушите буквално.В това време реши да се концентрира над нещо, за да не мисли за гнусотии.И започна да си брои наум.Стигайки до тридесетата лицева опора, той си изтласка краката и застана клекнал.Изправи се и си изпука раменете и врата шумно.Разтри дланите си, игнорирайки мръсотията по тях.Усети някаква капка на рамото си.
''-Да не се потя?''
Заби поглед натам.Не след дълго капна втора.Изглежда само му се струваше, че се е изпотил.Закапа едър дъжд и го измокри докрай, разнасяйки почти засъхналия прах по него, който беше успял да полепне, докато Обито правеше лицеви опори.Е, просто идеално.Но определено можеше да стане и по-зле, затова предпочете да не се оплаква.Поне не и много.Не изпусна да помърмори и да недоволства от целия свят, но днес му беше ден и млъкна след десетата минута.И все пак важното във случая беше, че не отделя пот.Часовете бавно напредваха.Легна отново да се търкаля като диво прасе за втората серия.Първа, втора, трета...Отново 30 наведнъж.Усещайки остра болка в месестата тъкан на ръцете си, чернокосият отново се изправи и се изпъна.Хващаше го бавно, но славно мускулната треска.Изчака да го поотболи за кратко и легна за трицепсови лицеви опори.Щеше да направи малко по-нехарактерна техника: длан върху длан с отворени лакти - нестандартна движение, натоварващо силно китките и раменете.
''-Не е като да не боли въобще...''
Докато се спускаше, държеше лактите си близо до тялото, почти долепени, а раменете неподвижни.Спря се, когато лактите му се издигнаха малко над гърба.Задържа и започна приповдигане, като се стремеше да не измества раменете по посока към ушите, нито да раздалечи плешките или да извива гърба си като дъга.И го хванаха любимите му болежки.Беше с идеята да не спира и да се направи на герой, но не след дълго китките му не го издържаха и се разби буквално в калищата.Добре, че извъртя навреме лицето си настрани, иначе щеше да ходи в болницата да му присаждат нов голям и дълъг нос.
-Ам...Ох...Предполагам...
Стигаха му толкова болки за ръцете.Ако продължаваше в тези темпове, най-много да се изпочупи от собствената си глупости.Не, че нещо щеше да се случи на туловището му, човекът се притесняваше за органа си за обоняние.Поразтегна се малко с леки упражнения за кръст и крака и си сбра нещата, които разхвърли по-рано.Нямаше смисъл да се облича нагоре, без това дрехите му попиха водата на цял океан, а и дъждът му удряше много хубава баня и скоро го изми по-добре от това, което щеше да измие сам вкъщи.Тръгна по улиците така.Изглеждаше като психичноболен, но дори в този факт имаше някаква истина.

/+80 сила; +30 кръв/

Югао Узуки написа:

- Така е - съгласи се Югао като поизтупа дрехите си и погледна към крака си. След секунди се обърна отново към Итачи и проговори.
- Аз май е по-добре да си тръгвам. Достатъчно се натрапвах тук, а дори нямах причина.

- Не си се натрапвала, просто така се стекоха обстоятелствата - отвърна Итачи. - Може пък и да е било за добро. Ще те изпратя, ако желаеш.

Югао погледна към Итачи, като повдигна ръмене и каза:
- Нямам против...

Момчето кимна и заедно с нея се запътиха към портите на Киригакуре.

След като излезе от магазина, Итачи незабавно се запъти към тренировъчната площадка. Днес щеше да тренира боравене с оръжия. До Чуунинските изпити не оставаше много време и всеки знаеше отлично този факт. Вътрешно може би Итачи леко се притесняваше, но нямаше абсолютно никакво намерение да се отказва или пък да губи кураж. Със сигурност тези изпити щяха да се превърнат в детска игра за него, ако тренировките бяха изпълнени с голямо старание. За чернокосия нямаше значение дали някой умееше много техники или не. Важно беше да са усвоени до най-добро ниво и да се знае кога да се изпълняват.
Момчето се огледа около себе си и забеляза на дърветата, които ограждаха мястото, на което беше застанал, стари, но годни за употреба мишени. Върху тях имаше ръждиви кунаи, което някак нахъса Итачи. Чернокосият реши да започне с точност - това беше според него най-съществената част от боравенето с оръжия. Какъв е смисълът да мяташ бързо и по много, ако не можеш да уцелиш? Никакъв. Дългокосият извади от чантата си едно от оръжията, които бе закупил. Вкара среден пръст в дупката в единия му край и го завъртя, след което рязко го вмъкна между него и безименния. Присви ръка към срещулежащото си рамо и се обърна към една от мишените. Целта му не беше червената точка в средата, а премахването на ръждивия кунай върху нея. Итачи си пое въздух и притвори за миг очи. Обземаше го някакво неспокойство, което самият той не можеше да си обясни. Безпокойство, че нямаше да успее може би...? Черноокият смръщи вежди и отново отвори очи. Сви ръката си още малко към рамото и рязко хвърли. Страхът му се сбъдна - резултатът беше никакъв. Дори не се доближаваше до това, което момчето искаше. Въпреки това, Итачи не показа никаква емоция на лицето си. Отиде бавно до куная си, взе го и отново се върна на предишното си място. Повтори движението със сгъването на горния си десен крайник. Огледа внимателно разстоянието между себе си и мишената, след което мислено прецени с каква сила трябваше да хвърли куная си, в каква линия точно и т.н. "По-близо съм до целта, съответно трябва да увелича бързината на мятане, но същевременно и да овладея силата...". Лека усмивка се появи на лицето на младежа. Той си пое бързо въздух и издиша бавно, след което метна оръжието чевръсто, отпускайки съвсем малко ръката си, за да не се движи с пълна сила и да подмине мишената. Острието на куная му се заби в ръждивия нож и го сцепи. Това не бе абсолютно никаква изненада за момчето. Все пак оръжието на дървото беше доста старо и нищо не ставаше от него. Появи се вътрешно задоволство в Итачи, но той не си позволи това да се случи и външно. За хората, които го знаеха от поне един ден, беше ясно какво представляваше младежът - както можеше да се смее, така умееше и да гледа церберски. Двете абсолютни крайности... Както и да е, момчето нямаше намерение да се занимава с вътрешните си състояния. Искаше да бъде сигурен, че точността по никакъв начин не му убягваше, затова реши да се пробва да свали и другите кунаи, но без да го мисли толкова. Желаеше прецизността му да бъде изградена като навик и тук и сега беше идеалният момент за това. Черноокият извади от чантата си още един кунай, присви ръка и на един дъх го метна към ръждивото оръжие на втората мишена. Прицелът му беше абсолютно точен от първия път. Без да казва или мисли нещо, Итачи извади и другите два куная, които имаше, след което метна единия, а после другия. Чуха се само сблъсъците на оръжията и граченето на гаргите, които се бяха скрили в клоните на дърветата. Тези птици толкова напомняха самия Итачи... Звуците им го върнаха много време назад, но сега не бе моментът да мисли за миналото си. Той ненавиждаше да прави това. Повече от всичко мразеше да се обръща назад. Никак не му бе навик да го прави...
След кратки размисли дойде време за нещо доста по-сложно, което чернокосият си възложи да постигне - точност с повече оръжия. На мишените не бяха останали вече абсолютно никакви кунаи, затова пък сега целта му бяха червените точки. Чернокосият измъкна от чантичката си четирите шурикена. Вмъкна ги между пръстите на едната си ръка и погледът му набързо пропълзя по мишените. Итачи сякаш преценяваше с поглед какви движения трябваше да извърши и точно по какъв начин. Това сега му бе двойно по-лесно и младежът усещаше голям напредък в себе си, което причини отново удовлетвореност. Той присви за втори път ръка към срещулежащото рамо, но този път я вдигна на нивото на главата си. Засили се малко повече от предния път и метна бързо шурикените един след друг, но с такава скорост, че изглеждаха хвърлени по едно и също време, с една и съща бързина и сила. Оръжията се забива върху мишената, съвсем близо до десетката. Това беше доста добро постижение според Итачи, а и май така си беше и в действителност. Акуратността му бавно, но славно ставаше безпогрешна. Момчето продължи да прави опити, докато всеки шурикен не намери мястото си идеално забит в аления кръг.
Последва третата част от тренировката, която беше хем лесна, хем сложна - зависи от коя страна шинобито погледне на нещата. А самата тренировка представляваше прецизност на оръжията чрез петия чакра молд - нишките. Итачи постави на земята всичките 8 оръжия, които беше закупил - четирите куная и четирите шурикена. Издърпа внимателно чакра от пръстите на ръцете си и закрепи всяка от "жичките" за оръжията. Вдигна рязко ръце, за да види дали всичко беше идеално "приковано". Когато се увери в това, реши, че беше време да започне. Доближи рязко едната си ръка до отсрещното рамо и обратното. Целта беше да нацели всичките мишени в десетките. Това не беше чак толкова елементарно, защото тук беше необходима двойна точност - идеален контрол над нишките и същевременно старание за точен прицел. Чернокосият бавно затвори очите си, след което рязко ги отвори - знак, че беше готов да започне с начинанието си. Слънцето беше почти залязло и това си личеше по почти изчезналите бледи лъчи, прокрадващи се фино в мъглата. Обстановката се харесваше на Итачи. Като цяло, това село бе перфектното за него и неговата личност. Е... да спрем малко с размислите. Младежът рязко подскочи високо във въздуха. Докато се преобръщаше, единият от лъчите огря лицето му, но това можеше да се види само за някакви стотни, след което отново тъмнината го пое в обятията си. Шурикените и кунаите хвърчаха заедно с перфектните нишки в близост до краката на чернокосия. Изведнъж той рязко дръпна ръцете си и ги разпери. С невероятна скорост удължи чакра въженцата и заби оръжията в мишените. Беше доста близко, но според него - не и удовлетворително. Момчето отново се преобърна и стъпи на земята. Завъртя се в кръг като торнадо, подскочи за втори път по същия начин и отново заби оръжията. Не спираше да повтаря това, докато не получи перфектният резултат...

/+ниво боравене/

След като приключи с тренировката, Итачи реши да се "освежи" и тръгна към портите на селото.