Тренировъчната площадка

Скоро Итачи пристигна на тренировъчната площадка, надъхан за повишаване на бързината си. Намери си бързо място, годно за целта, защото вече почти бе разучил до основи местността. Момчето носеше със себе си тебешир, с който щеше да чертае метри, както и хронометър. Те бяха основните неща за целта му и се предполагаше, че всеки, който желаеше да увеличи показателя си за скорост, трябваше да ги има под ръка.
Преди да започне каквото и да било, Итачи се замисли: "Какво ми е нужно, за да развия качеството бързина? На първо място - силата. Тя е прерогатив на всички спортни постижения. На второ място слагам експлозивността - взривната сила. Тренирал съм силата си, но днес ще упражня малко и нея. Не е от излишък.". След тези размисли, младежът реши да започне с напади. Той знаеше важни бяха упражненията на един крак за коригирането на дисбаланса между двата крака. Нападите имат обективни предимства, които ги превръщат в отлично упражнение за отстраняване на неправилното равновесие между двата крака, подобряване на баланса и координацията, засилване на стабилизиращите коляното мускули и т.н. Итачи застана изправен, като държеше тялото си стегнато, без да се прегърбва и без да изпъва таза напред, след което направи по-дълга от обикновената крачка напред, като се приземи първо на пета и после премина на цялото стъпало. Пусна задния си крак директно надолу почти до земята, без да се накланя или навежда. Постара се коляното на предния му крак да не отива напред. Започна да се изправя и пак да се връща в позата за напад. Направи 5 серии по 5 напада. Почивките му бяха около 3-4 минути, защото така бе правилно, но, ако зависеше от него, изобщо нямаше да си дава време да почива. На няколко пъти се случи на младежа да сгреши при изпълнението на нападите - или правеше прекалено къса крачка и пренасяше тежестта на пръсти, отлепяйки петата, или завърташе стъпалото си по-навътре, при което за малко не се контузи, или извърташе коляното във вътрешността, или навеждаше горната част на тялото си напред. Естествено момчето бързо коригираше тези свои грешки, защото можеха да причинят щети на мускулите му и да го наранят преди съществената тренировка.
Когато приключи със сериите, Итачи реши, че беше време да започне със съществената част. Той начерта с тебешира си 50 метра и застана на старта. Щеше да прави спринт на 50 метра и по този начин да тренира не само бързината, но и експлозивната си сила. Чернокосият пое въздух и започна бързо да тича. Колената и пръстите му сочеха напред, ръцете работеха, за да генерират допълнително сила - това беше едно правилно изпълнение на тази техника. Итачи трябваше да направи 7-8 спринта и между тях 4, че дори и 5 минути почивка. Още на второто бягане момчето почти не чувстваше краката си. Това беше доста очаквано, но го раздразни... Знаеше, че издръжливостта му бе на минимум, но това със сигурност нямаше да го спре да продължи. Поставеше ли си за цел да изпълни нещо, той го правеше, независимо от трудностите, въпреки че не приличаше на човек с много воля. Търпението му не бе от най-големите, но, както всеки друг човек, Итачи знаеше, че всичко се постига с постоянство и много воля. Особено нещата в шиноби света... И ето - дойде време на петия спринт. Мускулите на момчето се опитваха да се борят с него, но нямаше начин да го надвият. Не и на този етап, когато единственото нещо, което го интересуваше, бе натрупването на сила и опит. Мечтата или по-скоро целта на дългокосият със сигурност щеше да се превърне в реалност. Последният спринт, 8-мият, бе ужасно мъчителен, но не победи черноокия. Тази тренировка бе успешна. Въпреки че го боляха дробовете и изобщо не му се искаше да продължи, Итачи се постара да диша правилно и да мисли само за следващото "упражнение". Момчето доста напомняше садомазохист.
Третата и, за щастие, последната тренировка беше късото "тръгване" на 5-10 метра, наричано още "стартове". То бе свързано със спецификите на футболната игра - необходимостта от силова издръжливост, от една страна, и "най-масовата дистанция" в този спорт. Целта е да се развие техника на стартиране. Итачи начерта друга линия, дълга 5-6 метра, за да не се бърка с 50-метровата. В началото написа "т. А", а в края ѝ - "т. Б", след което застана на първата точка. Целта беше с 4-5 отскока да стигне до финала. Момчето вдиша и издиша, след което скочи веднъж - точно 1,20м. Не му беше трудно. Предварително бе изчислил, че точно толкова трябваше да се отскача, а той можеше много повече - около 2 метра. Момчето се радваше, че бе тренирал и точността си, затова не му беше трудно да преценява разстояния. Започна по-бързо да прави подскачанията. Когато стигна т. Б, той почина 20-30 секунди и чрез скоци се върна до т. А. Така направи 15 повторения и реши, че му бе достатъчно.

/+45 бързина; +15 сила; +22 кръв/

След предната тренировка, Итачи реши да закали издръжливостта си, а сега, както беше и уморен, му се отдаде перфектната възможност. "Упражненията за стабилност са идеални за подобряване на способностите. Те помагат при справянето с тренировки или битки, където се изисква добра устойчивост за дълго време. Има различни видове тренировки, които може да продължат от няколко минути до няколко часа. Освен подобряване на аеробния капацитет, правенето на такива упражнения укрепва мускулите и намалява умората в ежедневните дейности. Най-добрите упражнения за издръжливост са тези, които включват възможно най-голям брой на мускулите, като бягане, плуване или колоездене. Аз тук мога да направя първите две. Тичането ще увеличи още бързината ми, а плуването в някое голямо езеро ще ми се отрази повече от перфектно. Тази тренировка ми харесва!" - помисли си момчето и взе решение да се заеме с намисленото.
На първо място беше бягането. То можеше да се практикува навсякъде, не изискваше оборудване и се упражняваха много мускули едновременно. "Правилното бягане е изключително важно, за да се избегнат травми и подобрява ефективността на изпълнение. Усвояването на правилните техники правят шинобито по-ефективно и подобряват тичането му. Сега само трябва да заема правилна позиция и съм готов да започна. Ще бъде интересно" - замисли се Итачи и се зае със стойката си. Наклони главата си леко надолу, 3-5 градуса от тялото си. Загледа се напред 10-20 метра в земята пред себе си. Отпусна челюстта и шията си. Отслаби раменете си и внимаваше да не ги стяга, защото това можеше да затрудни дишането, което щеше да намали кислорода, който стигаше до мускулите. Торсът му беше леко свит напред от кръста, за да се създаде лека дъга. Ако се облегнеше назад, се създаваше дърпане от бедрата и бягането щеше да бъде неефективно. Ръцете намести близо до тялото, свити на 90-градусов ъгъл спокойни. Палците му леко се докоснаха до горната половина на показалеца с ръка, свита в лек юмрук. Ако стиснеше юмрука си твърде много или залепеше палците си на показалците, това можеше да доведе до стягане в ръцете, което имаше вероятност да се отрази и на раменете, шията и долната част на гърба и да предизвика непродуктивно и неприятно движение. Ханшът изправи в линия с главата и раменете. Краката му трябваше да са директно под бедрата, т.е. центъра на тежестта му. Задържа коленете си меки и леко свити. Това щеше да доведе до плавна и лесна крачка. Стъпи на цяло стъпало, а след това избута петата си към пръстите, защото стъпването с цял крак означаваше премахване спирачния ефект и не позволяваше загуба на енергия. Бягането започна. Итачи се концентрира върху опитите си да се движи в права линия. Докато тичаше, люлееше ръцете си нагоре-надолу. Движението им минимизираше това на торса. Горните и долните му крайници се придвижваха заедно. Първоначално бягането беше бавно, но после Итачи реши да увеличи силата. "Силните мускули са като силните извори - те имат по-голям потенциал" - помисли си момчето и забърза крачката. Стараеше се стъпките му да бъдат малки. "Ако се опитам да правя големи стъпки, за да увелича дължината на крачката си, ще се окажа много скоро без сили, а тренировката ми няма да е била максимално ефективна, защото ще съм сложил спирачки на всяка стъпка, която правя. Също така ще увелича натоварването върху глезените, коленете, бедрата и гърба, което ще увеличи риска от нараняване. Не трябва да забравям, че стъпките ми трябва да бъдат по-малки и по-компактни" - обсъждаше наум крачките си младежът. Той изпълняваше стриктно всичко, което си мислеше, за да бъде пълноценна тренировката му. Умората му вече се чувстваше, защото предишната му тренировка изобщо не му бе простила. Но нали това беше целта - издръжливостта. Нямаше значение какво щеше да бъде бягането - бързо или пък бавно... Трябваше да се издържи на умората от него. Докато тичаше, Итачи не мислеше изобщо за разстоянието. Въпреки изтощението, имаше чувството, че след малко щеше да литне. Беше му по-леко от предните пъти. Дали това бяха резултати...?
Да започне човек да бяга е като да премине към ново приключение, особено за хора, които не са атлети. Като всяко приключение, много голяма част от тръпката е в самото пътуване. В края на пътуването, Итачи остана изненадан колко далеч всъщност бе стигнал и какво бе постигнал. Естествено имаше чувството, че мускулите му всеки момент щяха да откажат, но това не значеше края за него. Дойде ред на плуването. Итачи се огледа около себе си и видя езеро, дълго около 50 метра, може би най-голямото и дълбокото в околността. Момчето реши да плува в стил бруст. То съблече дрехите си и остана само по боксерки. "Брустът е плувен стил, който се плува на гърди. Той е най-популярният стил за тренировка поради своята стабилност и възможността да се държи главата над водата през цялото време, обаче се смята за един от най-трудните стилове, който изисква сравнителна издръжливост спрямо другите. Точно затова е най-подходящ за мен!" - обсъди наум младежът. Той влезе във водата и започна да плува. Движението стартира със загребване навън. От първоначално положение, ръцете потънаха леко и дланите сочеха навън, като горните крайници се разделиха. По време на загребването навън, те стояха почти прави и успоредни на повърхността. Последва загребване навътре, където дланите бяха насочени надолу. Лактите останаха в хоризонталната равнина, която минаваше през раменете. Ръцете бутаха назад приблизително до вертикалната равнина, която също минаваше през раменете. В края на загребването навътре, ръцете се събраха пред гърдите като дланите се обърнаха една към друга, а лактите застанаха отстрани на тялото. При възстановителната фаза, ръцете се изнесоха напред в първоначално положение под водата. Цялото загребване започна бавно, увеличи скоростта на пиковия момент на максималната скорост на ръцете при фазата на загребване навътре и отново се забави по време на плъзгането. Целта беше да се създаде максимален тласък по време на фазата на загребване навътре и минимално съпротивление по време на възстановителната фаза. При движението на краката, Итачи реши да използва ножичното ритане, защото бе чул, че бе по-трудно и се изискваше повече внимание и напрежение. Чернокосият издишваше през устата и носа по време на фазата на възстановяване и плъзгане. Когато стигна до края на езерото, усещаше как крайниците му пулсираха, а дишането му бе ужасно ускорено. "Претоварих се... Ще направя обръщане и спирам иначе си рискувам здравето..." - помисли си той и пак застана в позата за бруст. Обръщането започна с докосване на стената, след което издърпа краката си под тялото. Обърна се на една страна докато едната ръка се изнесе напред. Когато туловището му се завъртя напълно, другата ръка се завъртя бързо права във въздуха с цел двете ръце да се срещнат отпред по едно и също време. Тялото му беше в хоризонтално положение, частично потопено под водата. Започна да плува както следваше, но по средата усети как тялото му съвсем отмаля... Оставаха около 25 метра, нямаше как да се откаже! "Още малко..." - насили се момчето. То съвсем беше на предела си и го знаеше. Имаше вероятност дори да припадне или да се удави, но не спря. Метрите, които му оставаха, се оказаха почти убийствени за младежа. Това, което го караше да не спира, беше целта му. Знаеше, че по-натам щеше да е триста пъти по-мъчително, пък това ли щеше да го спре? Ами Шарингана...? Как щеше да го активира, ако се отказваше толкова лесно? Изобщо как щеше да постигне всичко, което целеше...? Итачи смръщи вежди и мигом забрави или поне се опита да не мисли за онази ужасяваща болка, онова претръпване, бързия процес на отпадане... и ето, че финалът дойде. Онзи дългоочакван финал се отрази толкова успокояващо за Итачи. Имаше чувството, че е победил по някакъв начин. Да, това беше първата му победа... победа над себе си. Съзнанието му и силата за пръв път победиха физиката му. Докато висеше на ръба, подпрял ръце на брега и положил глава върху тях, Итачи широко се усмихна и си отдъхна, след което излезе на брега.

/+92 издръжливост; +36 кръв/

След тренировката младежът реши да се прибере, защото беше адски изморен. Хареса му, че днес бе оползотворил деня си по такъв начин. Слънцето все още не се бе скрило напълно, но това не интересуваше чернокосия. Той искаше просто да отиде и да си легне. А и беше заслужено.

Чакра молд 4

Изпуфтя и му се прииска да си тръгне веднага.Повече от всичко обожаваше чакра молдовете.
''-Направо ми е детска мечта да правя само това.Чудесно.Идеално.Искам още.Защо направо не ме оставят един живот само специално за това занимание?Не мога.Не искам.Няма да го направя!''
Направи крачка назад, после се извъртя отново напред, пристъпи кръгообразно наобратно, сам не знаеше накъде тръгва.Спря се и изохка отегчено.Огледа площадката.Вече все по-често прекарваше цялото си време тук, дори и без смисъл.
''-Чудя се вече дали да не се изместя тук да живея направо.Без туй само за това отделям време напоследък.Макар и да нямам голям напредък.Тцк.''
Молд четвърти или така нареченото прокарване на чакра през оръжие.Защо му трябваше?За да ескалира чакрата му до по-голяма степен.Чакра потокът, което всъщност щеше да изучава сега с особен неприязън, се отнася както за протичане на обикновена чакра през нещо, така и за протичане на чакра от някакъв вид през повърхността на даден предмет.Обикновено, елементалната чакра се използва за учеличаване на нанасянето на щети и изострянето на ефикасността на оръжието, през която е прокарана.Увеличава значително и драстично свойствата на техниката, с която се използва, за да се получат двойно по-добри и сигурни ефекти накрая.Потребителят трябва да осъществи докосване с предмета, за да може да прекара чакрата си през него.При по-напреднал стадий не е нужен пряк контакт с кожата, за да може да се прекара идеално чакрата.
Обито изкара един кунай и затвори очи.Това му беше най-трудно от всичко.Направо не му се мислеше какво ще следва нататък.Представи си как изпуска равно количество чакра в оръжието, което държеше.Беше горе-долу като ходенето по вода и дърво.Постоя така пет минути и отвори очи.Дали се беше получило, не можеше да разбере.Струеше енергия, но дали бе равномерна?
''-Колко мразя само това...''-мислеше си и цъкаше изнервено с език.Искаше повече от всичко точно сега да приключва с глупостите и да се махне нанякъде.Или поне да си разведри деня.
''-Кой ги е измислил тези идиотщини...''

/Чакра молд 4 - усвоен; +11 чакра/

Молд пети и за щастие - последен

И ето, че идваше очаквания ден, в който Обито щеше да падне на колене и да се моли на всички богове да усвои последния чакра молд - именно онзи неприятния за него.Нишки.Макар и да имаше голямо привличане към кукловодство, тъй като го оприличаваше на манипулаторската си страна, която още държеше в сянка, нещо в самите нишки и процесите по изучаването им не му блазнеха душата особено много.Някак си не можеше сам да си обясни добре как точно да ги източи от пръстите си, след като нямаше кукли, а му изглеждаше нереално да мърда листенца.
''-Колко искам да се махна от това място само!Лелеле...''
Намръщи се и си загледа ръката.Опита се да си представи как излизат някакви конци в син цвят, но пред въображението му имаше само паяжина.Обито не си поплюваше много по буболечките.Особено пълзящите.Усещаше само при мисълта, че нещо го лази и си оставя следите по кожата му, хапе го, прави му обриви и прочее.
''-По-гнусно от това няма накъде да стане май...Или да не бързам, за да не чува дявол.''
Затвори очи и си хвана ръката.Досега при всеки молд прокарваше чакрата си през нещо.Е, този път щеше да използва за основа само и единствено въздуха.
''-В такъв тип среда няма да е много лесно.Поне за щастие има много водни молекули от влагата и това би ми помогнало до известна степен.''
Изпъна длан и пръсти идеално в правя линия, след което и самата ръка.С другата си "придържаше" два пръста на дясната си ръка.
''-Добре...Кукловод.Куклите имат конци.Представям си...вълна.Ужас.По-добре прежда.''
Помъчи се да си изчисти мислите, но не му се получаваше.По едно време усети лек гъдел по възглавничките и изтръпване в ноктите.Дали беше това?Отвори очи, за да погледне и веднага секунда по-късно просто изчезнаха.Изпуфтя и се помъчи наново.Ясно беше, че с театрални изкуства в нинджутсуто няма да се занимава.Погледна отново резултатите си.Въжетата този път бяха прекалено дебели.
''-Няма угодия просто...''
Реши се за последно.Ако този път не сполучеше, щеше да се откаже.Стисна ръцете си в "обла форма" и си напъна всички нервни окончания.Бавно ги раздели в очакване на някаква надежда, че ще му се получат номерцата.

/Чакра молд 5 - усвоен; +12 чакра/

За пръв път Наори бе на тренировъчната площадка. Обстановката тук бе подобна на тази на площадката в академията. Знаеше, че първо трябваше да узнае чакра елемента си, за да има представа какви техники да научава. Огледа се из мъглата за сенсея си и помисли, че съзря фигура до едно дърво.

Широй Оками

Сенсейката пристъпи към момичето.

- Здравейте, вие сигурно сте моята сенсейка?- усмихна се Наори.- Тук съм, за да науча елемента си, как бих могла да го направя?

Русокосата кимна.Подаде листче на Наори.
-Прокарай чакра през него.Знам, че си Учиха.Сигурно ти е Катон.Ако изгори - огън е.

Наори взе листчето. Отначало остана малко смутена, че едно листче би трябвало да разкрие елемента ѝ.
Затвори очите си и насочи известно количество чакра към ръката си. Усети лека горещина върху кожата на дланта си и  отвори очи.

Точно в 00:30ч. вечерта Итачи вече беше на тренировъчната площадка, готов да научи първата си техника. Луната грееше ярко на небето, но се виждаше размазано заради мъглата. Беше пълнолуние и по някакви причини това се харесваше на Итачи. Надъхваше го за тренировка. "Така... Да помисля какво ми трябва за Hosenka... Може би само един шурикен, с който да пробвам онази тактика... Точно така. Започвам" - помисли си момчето и застана на поляна, обградена от дървета, а срещу него вирееше някакъв по-висок храст.
Итачи пое дълбоко въздух и издиша бързо. Доближи ръцете си една до друга и затвори очи, за да почувства чакрата си. Въпреки че бе усвоил всичките молдове, със сигурност трябваха много тренировки за перфектна употреба. Изведнъж чернокосият се сети, че не бе сложил ръкавиците си и му се наложи да развали концентрацията си. Това не го ядоса, а го зарадва от една страна, понеже със сигурност щеше да изгори ръката си, ако не се бе усетил навреме. Той извади вещите, пригодени за ръцете му, от чантата си, но си сложи само една от тях, понеже бе свикнал само с голи горни крайници и щеше да му бъде по-трудно да изпълнява правилно знаците. Макар че не си го признаваше, Итачи винаги търсеше лесни пътища за изпълняване на поставените цели. Мразеше да навлиза в конфликти, което никак не беше проличало на първата му среща със съотборника му.
Когато вече бе готов с поставянето на ръкавицата, той прибра другата в чантичката си. Допря отново ръцете си една до друга и раздвижи чакрата в тялото си. Издърпа малка част от нея на гърлото си. "Сега трябва да си поема въздух. Когато той се смеси с енергията ми, ще се превърне в огън, който бързо трябва да "изплюя". Същевременно ще се наложи да контролирам и точността си. Веднъж вече бях тренирал и нея, но тук се изисква нещо малко по-различно - управление над самата чакра. Имам вече четвъртия чакра молд, който е подобен, само дето беше свързан с оръжие. Ще успея" - размишляваше младежът и същевременно си "играеше" да мести чакрата си, за да може вече да е свикнал при изпълнението на джутсуто. След като приключи с размишленията, той пое малко въздух и ръцете му бързо се раздвижиха в следните знаци: Плъх > Тигър > Куче > Охлюв > Заек > Тигър. В гърлото му започна да се усеща парещо чувство, което ставаше все по-непоносимо. Момчето присви око от болка, но не спря да загрява чакрата, докато не усети, че тялото му скоро щеше да "експлодира".
- Katon: Hōsenka no Jutsu!
Тогава той рязко освободи събрания въздух през дупка, която беше направил пред устата си с палец и показалец. Средна по големина топка огън излезе през отвора. Итачи направи последния знак, необходим за джутсуто, затвори очи и успя да усети отделената под формата на Katon чакра, след което съсредоточи малка част от тази в тялото си към очите. Отвори ги рязко и чрез погледа си успя да се "свърже" с топката пред себе си. Извъртя бавно настрани органите на зрението си и, неизненадващо поне за него, огънят също се помести. "Значи така мога да контролирам енергията, намираща се извън мен. Има и други начини, за които се сещам, но този не е толкова очевиден" - помисли си Итачи и запрати кълбото към едно от дърветата, което в миг пламна. "Няма да причини пожар. Прекалено влажна е местността. Сега искам друго да пробвам.".
Черноокият бе решен да направи опит да изкара няколко кълба огън, без да му се налага да събира въздух и чакра повече от веднъж. Щеше да загуби много време по този начин и да бъде надхитрен, а това не трябваше да позволи се случи при никакви обстоятелства. "По-добре сега да бъда максимално строг със себе си и да не пестя чакра, отколкото да ме повалят в битка" - каза си той. За трети път постави в контакт ръцете си. Пое повече въздух от предишния опит и, без да затваря очи, експериментира върху това дали можеше да се концентрира. "При по-силен враг дори мигането може да се окаже фатално. Съсредоточаването по този начин е сложно, но не и невъзможно.". Този път концентрацията му отне двойно повече време, но все пак се получи, а това бе най-важното. "А сега чакрата..." - диктуваше си наум той. Сля енергията си с въздуха в гърлото и дори забави дишането си, за да не може абсолютно нищо да унищожи тихия свят, който си бе създал. Отново се появи онова опарващо чувство, но сега беше четворно по-силно. Очите на чернокосия се насълзиха от болката. Едната даже се стече по лицето му. "Не спирай... не спирай... не спи-рай!" - крещеше на съзнанието си той.
- Katon: Hōsenka no Jutsu! - извика силно.
Започна бавно да разделя чакрата в гърлото си и да я изкарва на части. Получиха се 6 огнени кълба, които хвръкнаха в една посока. "При такова условие, очите ми няма как да поместят всички топки в различни курсове. Има... други... начини...". Наложи се младежът пак да затвори очи. Усещаше чакрата си много ясно. "Дали мога... с мисъл да ги помръдна...? Щом ги усещам, значи със сигурност имам способността да ги целя накъдето ми скимне.". В рамките на някакви секунди, преди "приземяването" на кълбата на случайно място, Итачи раздвижи чакрата си. Отвори очи и забеляза, че посоката, в която я мърдаше, караше и топките да се местят. "Бинго!" - лека усмивка се появи на лицето му. "Този начин е хиляди пъти по-лесен от предишния... Как не се досетих по-рано...". Момчето изпрати огънят в няколко различни дървета. "От това нещо може да избяга само бързо шиноби... но дали ще се отърве от последния метод?"
А кой всъщност беше този "последен метод"? Разбира се, че онзи с шурикена, който чернокосият бе прочел в библиотеката. Момчето винаги се стараеше да запомни всичко, което прочиташе, дори да бе два реда и на пръв поглед - маловажно. Правеше от мухата слон в добрия смисъл. Той извади шурикен от чантичката си и прокара чакра в него. "Така атаката ще е по-ефективна, но трябва да внимавам с преливането на енергия, за да не стане фал. Също така, ще ми се наложи да вадя оръжието след изпълняването на техниката, защото така нападението ми ще се окаже пълна пародия. Тук Hōsenka играе ролята на заблуда, а истината се крие в шурикена, затова на него трябва да отдам максимално внимание, но същевременно трябва да изпълня и техниката добре. Освен това, за по-добър резултат, топките ще се наложи да са повече... и в една от тях да се крие оръжието. Нека този храст бъде моята мишена." Итачи застана пред растението, предварително концентрира чакра в гърлото си, пое въздух и бързо направи знаците.
- Katon: Hōsenka no Jutsu!
Отново изпрати на части огнените кълбета, но ги разпръсна в различни посоки. "Отвличане на вниманието на врага..." - диктуваше си стъпките наум той. Едно от валчестите тела запрати по-назад от храста. В него се криеше шурикенът. "Подминаване..." - продължи мислено, след което направи така че да изглежда, че атаката е била неуспешна. Изведнъж сферата, останала най-назад, се върна и мина покрай храста. "Заблуда за успех..."... Шурикенът обаче не мръдна от мястото си и разсече част от растението...
- И бам.
Лека усмивка се появи на лицето му. Момчето знаеше, че нямаше всеки път да успява така, но се радваше, че бе измислил начин да използва добре научената техника.

Наори Учиха написа:

Наори взе листчето. Отначало остана малко смутена, че едно листче би трябвало да разкрие елемента ѝ.
Затвори очите си и насочи известно количество чакра към ръката си. Усети лека горещина върху кожата на дланта си и  отвори очи.

- Елементът ти е Katon.

/Katon: Hōsenka no Jutsu - усвоена, +33 чакра/

Katon: Ryūka no Jutsu - C/Ц ранк

Обито въртеше из ръцете си десетте метра тел, които беше купил по-рано.Бяха навити около имровизирана макара с лош пазарски вид.Дори не приличаше на купешка, но това нямаше значение, без това след днешните планове нямаше да стои за дълго време "жива".Буквално.
''-Да видим.Аз съм Учиха.Следователно имам огнен елемент или така наречено по "нашенски" - Катон.Съответно мога да изучавам огнени техники.Но от друга страна знам само теоретично за огнената си способност, която ми се полага по кръвно наследство.Което ме навежда на мисълта, че все пак трябва някакво упражнение за разгрявка на елемента.най-лесно се проверява чрез онези чакра листи, но аз нямам нужда от проверка, всички от Учиха винаги са били с огън, просто се предава вече като легенда този отличителен белег на фамилията.Тоест първото нещо, което ще направя, е да освободя чакрата си, за да достигна елементалната.''
Остави макаричката настрани и стисна ръце пред себе си, прилично на молитва.Затвори очи и се концентрира.Опитваше се да потърси в себе си центъра на енергия, ако така можеше да го нарече.Най-важната и най-първата стъпка при всяко джутсу от елемент, което се учеше за първи път от неопитно шиноби, беше именно способността да се усети главния извор.Къде беше точката, от която протичаше първичното на Катон-а?
Първо пречисти обикновените си потоци.Провери ги бавно и съсредоточено.Нямаше нищо различно в тях.В съзнанието му изникваха все сините линии и нищо повече.По едно време усети лек гъдел в коремната област.Там ли точно?Не, едва ли.Премести се по-нагоре.Стомаха?Да.Изглежда точно на това място се намираше нужното.И имаше логика.Всички елементи се свързваха с това обяснение.Все пак повечето огнени техники се извършваха чрез издишване на пламъци.А тези пламъци не се получаваха в устата.Тоест - минаваха през хранопровода.А той с кое се свързваше?С точно онзи кух коремен орган.
''-Добре.Засега нещата се стичат по очакваната версия.Намерих източника, остава да го накарам да проработи.''
Оставаше наистина мъничко още.Отвори очи и вдиша дълбоко въздух през устата си, гълтайки го.Почувства спарване отвътре.Топли и студени вълни го обляха и го накараха да изтръпне цял.
''-Ужасно чувство.Дано не продължава дълго.''
Отказа се от мъчението.Отпусна ръце до тялото си и загледа телта.Искаше да направи нещо, което да е свързано с нея.Нещо не много голямо, но достатъчно.И май се досещаше.Почти.Да прокарва чакра умееше.Ех, този четвърти молд.С какви клизми само го премина.Сам не можеше да повярва на какво се беше подложил.Въздъхна и се пресегна.Пое в пръстите си макарата и разви половината.Беше купил десеттина метра, доколкото помнеше етикетите под комплектите в магазина.Което математически ни навеждаше на мисълта, че явно в ръцете му сега се намираха само пет метра от металното въже.
''-Днес ще учим Katon: Ryūka no Jutsu.''
Изхили се след мислите си и застана отново сериозен.Какво знаеше за техниката - буквално нищо.Какво беше чел - отново нищичко.Откъде въобще знаеше за съществуването й - беше станал свидетел на изпълнението й преди години.Така де, не знаеше нищичко реално, само имаше визуални спомени.И то остатъчни.Затова щеше да се опита да си обясни нагледно какво трябва да извърши в случая.
Потребителят на техниката трябва да издиша огън по опънати струни, фитили или по какъвто и да било дълъг предмет, който е проводник или лесно запалим, хващайки противника в огньовете."Линия" от врагове, които да изгорят един след друг, колкото и жестоко да звучеше това, също вършеше идеална работа в случая.Като цяло техниката трябваше да има визия на дъх на дракон чрез всичката тази тел.
Обито накъса кордата на 3 части и ги пусна пред себе си, връзвайки един край за пръстите си, а друг оставяйки свободно да виси и да се опира в камъните.
''-Това ще е доста болезнено, но си заслужава.Ръцете ми са голи.Май ще се ходи до болницата за изцеление.''
Събра чакра в стомаха си.Вече му запомни реда.Изду бузи.Очите му леко се насълзиха.Та това беше по-лошо и от махмурлука!Не, че имаше много място за сравнение...Но все пак!Усещането...По-гадно нещо не съществуваше.Това си беше някакъв кошмар.От най-лошите и болезнените.Все едно щеше да повърне.
''-Не издържам повече.''
Вдигна ръка към устата си и изплю нещо, което май беше пламък, към струните.Дали успя?

/-5 метра тел/

/Katon: Ryūka no Jutsu - усвоена; +23 чакра/

След посещението при мизукагето Карин пристигна на площадката със странно обземащо я чувство. Очевидно разочарование. Но все пак трябваше да прекъсне мисията си и да започне подготовка за чуунинските изпити. Те бяха много важни за нея. Изключително важи. И тя не можеше да си позволи да ги пропусне, дори и да не успееше да стане чуунин. Ако не го вземеше поне щеше да знае какво точно съдържа изпита.
Разтърка очи и избистри ума си. Не желаеше да мисли повече излишни неща. Трябваше да се концентрира. Искаше да научи чакра молд ниво 5 - нишки и ако й останеха сили щеше да научи нещо ново.
Тренировъчната площадка бе празна или поне Карин не забеляза никого. Прехвърли наум какво точно знае за нишките.
"Чакра нишките са най-важният елемент при нинджа кукловодството. За да ги контролираш трябва изключителна прецизност и добро владеене на чакрата. Трябва да умееш да ги създаваш, задържаш и контролираш както пожелаеш."
Не желаеше да става кукловод, но вярваше, че нишките биха й били от полза. Все пак ако ги научеше може би щеше да може да управлява предмети благодарение на тях.
Като за начало избра нещо лесно. Едно отчупено клонче лежеше в краката й. Карин се отдръпна няколко крачки и протегна ръка към него. Насочи чакра към показалеца си и я задържа там. Сега беше нужно да я изтегли извън пръста си, подобно на вкарването на чакра в катаната. Представи си тънка нишка чакра с белезникав синкав цвят която да започва от пръста й и да свършва в клонката. Появи се нещо тънко като паяжина и горе-долу толкова стабилно. Дори не успя да подмести клончето, но усети как нишката се къса.
Опита отново.
Прокара чакра през пръста си и я насочи навън, към клончето. Внимаваше с количеството чакра, за да не стане прекалено много и да се развали всичко. Но също влагаше по съвсем малко, за да удебели нишката.
Скоро се получи нещо като тънко въженце за простор, което започваше от показалеца й и свършваше в отчупеното клонче. Премести показалеца си нагоре, но нишката, въпреки че не се разпадна, се огъна, а клончето не помръдна от мястото си. Явно трябваше някак си да контролира хем чакрата си, хем действията си. За щастие това се учеше в предишните молдове и Карин съвсем скоро успя да повдигне клончето макар и само на няколко сантиметра разстояние.
Потренира още малко върху него и скъса чакра нишките освобождавайки клончето от контрола си. Огледа се и забеляза тренировъчното чучело. То беше сламено и смешно, с разперени крака и ръце.
Карин се поусмихна и застана на няколко метра пред него.
Този път насочи чакра към всичките пръсти на дясната си ръка. Образува нишките, които захвана за едната ръка на чучелото. Оказа се обаче, че е малко по-сложно да контролира всяка една от петте нишки поотделно и в същото време, едновременно.
С доста усилия успя да се концентрира и скоро можеше да мести всяка чакра нишка според желанието си, без да другите нишки да се късат, както всъщност стана няколко пъти.
Раздвижи пръсти, сякаш прави заклинание и се засмя. Ръката на чучелото се огъваше сякаш й маха. Продължи да си играе няколко минути по този начин и го остави на мира.
Май се беше справила и с това.

/молд усвоен + 17 чакра/

Без да губи време, Итачи отиде на площадката. Реши да тренира бързината си и след това да научи някоя нова техника. В миг му дойде наум, че не бе развивал скорост в ръцете. Да, имаше и упражнения за такова нещо. Това бяха гирите и лицеви опори. В случая обаче той не разполагаше с първите и затова щеше да си намери нещо друго, което да вдига вместо тях. Предпочете да започне с опорите. Застана на земята и изправи тялото си като дъска. Внимаваше да не се огъва като банан, а да държи задните си части на високо. Сви ръцете си на юмруци и ги "заби" в почвата. Започна да се спуска надолу, докато гърдите му не стигнаха земята, след което се изправи нагоре. Усети напрежение в ръцете си и мускулите му се стегнаха. Онова раздвижване на кръвта го накара да се почувства приятно. Честно казано, неговата кръв беше постоянно в движение, защото той просто не заставаше на едно място. Скоростта, с която се спускаше, беше 2 секунди повдигане, задържане - 1 секунда и пускане - още 2 секунди. Това беше начинът за правилно изпълнение и мускулите се стресираха допълнително. Момчето успя да направи само 35 лицеви, но му бяха достатъчни, понеже тук не беше важен броят, а методът. Той се изправи и се огледа наоколо. Изглежда търсеше някакъв заместител на гири. За негово щастие, наскоро имаше буря и пред погледа му се откри паднало огромно дърво. Всеки един от клоните му беше дебел и очевидно доста тежък. В самата местност беше пълно с "мутирали" растения поради влагата. Итачи отиде до дървото и извади кунай от чантичката си. Прокара чакра в него и по този начин сряза два клона, защото трябваше да бъде ММА, че да ги счупи с голи ръце. Той прибра обратно оръжието, взе отрязаните части и се върна на мястото, на което беше правил лицевите. Застана в абсолютно изправено положение и затвори очи. Сви ръце, вдигайки дървените части и после пак ги отпусна. При всяко свиване вдишваше, а при отпускането - издишваше. Постепенно увеличаваше скоростта и вените на ръцете му изпъкнаха, а самите му крайници придобиха някакъв лилав цвят. "Явно няма да се мина без разкъсвания..." - помисли си нервно той. Пак ли щеше да губи време с тази болница както при първата му тренировка... Знаеше, че всяка секунда му бе ценна, но нямаше какво да направи. Молеше се само да не станеше някой фал на изпитите и да скъса мускул, защото ситуацията щеше да се превърне в меко казано грозна.
След малко младежът остави клоните. Естествено, бе получил разкъсвания и ръцете му кървяха. Наложи му се да скъса горната си дреха както миналия път. Превърза раните си и ги стегна здраво. Усети как пулсираше от стегнатото и крайниците му изтръпваха, но нямаше какво да направи по въпроса. Сега щеше да тренира скоростта на краката си. Искаше да бъде абсолютно сигурен, че нямаше крайниците му да го забавят. Не се сещаше в този момент за никакви упражнения, свързани с краката, но реши да напъне малко и мозъчните си гънки. Намери за уместно да започне с имитация на ритници. Вдигна рязко единия си крак колкото можа. Повтори това и с другия. С всяко повторение увеличаваше скоростта, докато не започна да му се маже пред погледа при вдигането. Продължи с клековете. Хвана един от клоните отново и го намести на педя-две на ширината на раменете си. Направи крачка напред и изведете опорния си крак напред. Стъпи равномерно, като пренесете тежестта равно резпределена между двата си крака. Намести лопатките си правилно. Глътна корема и стегна коремната и кръстната си мускулатура. Натисна с цяло тяло, като започна от бедрата, и извади лоста. Направи крачка назад и намести стъпалата си така, че петите бяха малко по-широки от раменете му, а пръстите леко сочеха навън. Докато изпълняваше клековете, поемаше малко въздух и стабилизираше корема. Винаги започваше като изместваше таза назад още преди да сгъне коленете си. Веднага след изнасяне на таза усукваше леко колене навън (още преди да ги свие) и пренасяше част от тежестта към пети и външния сектор на стъпалата. Започваше сгъването на коленете, докато тазът не минеше под тяхното ниво, а след това изправяше вертикално, докато достигнеше първоначална позиция. Повтари това отново 35 пъти. Краката му вече трепереха, а висящите парцали на ръцете му се напоиха до такава степен, че кръвта започна да капе от тях бързо по влажната почва и се смесваше светкавично с нея. Итачи стисна очи и захапа долната си устна силно. Това му приличаше повече на тренировка за издръжливост и си представяше какво щеше да бъде, ако използваше тези методи, за да повиши нея, а не скоростта си... Почувства се леко мазохист, но това нямаше значение сега. Искаше да продължи с още нещо, защото 35 лицеви опори и още толкова клекове не му се струваха достатъчни за пълна тренировка. Въпреки че краката му в момента бяха като желе, това нямаше да го откаже. Следващата фаза бе спринт. Момчето застана в правилна поза на бягане, която вече бе научил от една от тренировките си. Той умееше да помни такива неща и се стараеше да запомня и най-малките детайли, защото всяка "подробност" бе важна и можеше да се засегнат най-различни части от тялото при неправилни стойки и прочие. Преди да започне, генинът се увери, че можеше да се ориентира колко точно бяха 50 метра. За щастие, някой преди него беше забивал пръчки, защото нямаше начин с тебешир нещо да стане върху тази почва. "Започвам..." - още преди да изрече тези думи, Итачи даде началото на един доста добър спринт. Бързината му беше завидна, при положение че долните му крайници изтръпваха ужасяващо при всяка среща със земната повърхност. На всеки 50 метра момчето почиваше по 5 минути, защото така беше чел в свитъците си за тренировки от този вид. Направи почти 10 повторения, но на 8-мото краката му не издържаха и Итачи залитна напред, падайки на земята. Дълго време не успя да се изправи и стискаше зъби, защото имаше чувството, че щеше да заплаче, а това не беше никак мъжко според него. Той не обичаше подобни "лигавщини" и рядко си ги позволяваше, но нямаше как да се случи такова нещо на тренировка! Не че го интересуваше дали някой щеше да го види, просто го правеше заради себе си. Стисна юмруци и ги заби в земята. Мръдна леко десния си крак, за да застане на коляно, но извика силно от разсичаща болка. Няколко гарги започнаха да грачат и се разлетяха наоколо от вика му.
- Мамка му... Ще успея...
Той измести още малко крайника си напред, а болката ставаше все по-мъчителна и рязка. Сълзите сами се стекоха от очите му, но не бяха от плач, просто ужасът бе неудържим. Последва помръдване и на другия крак. Итачи замести виковете си с "отчаяно" ръмжене. При изправянето му болката се разпространи навсякъде и последва отново крясък. Никога преди не беше чувствал такова нещо... Изведнъж обърна очи и се строполи на земята... Момчето беше припаднало. Около него започнаха да се разхождат най-различни птици, но не докосваха тялото му. Гарги започнаха отново да грачат, но никоя от тях не успя да го "събуди". Той буквално приличаше на мъртъв. Целият окървавен, драскотини по него и прочие... Времето си минаваше и той стоеше все така. Когато се зазори, слънчевите лъчи огряха лицето му. Около момчето започнаха да щъкат все повече птици и то предимно гарги, но никоя от тях не го докосваше. Причините бяха неясни...
По обяд генинът отвори очи и погледът му беше размазан. Отне му доста време, за да осъзнае случващото се. "Припаднал ли съм тук..." - мислеше си той докато погледът му се изясняваше. "Трябва да продължа тренировката си... Не мога... да губя време..." - само това беше в главата му и явно хич не се интересуваше от собственото си здраве... Той стисна здраво влажната почва под себе си и бавно направи опит да се надигне. Вече усещаше само мускулна треска, но тя му бе достатъчна. Малко повече болка имаше в мускулите на ръцете си, а парцалите, увити около кървящите допреди часове разкъсвания, вече висяха грозно по ръцете му, изпокъсани от напояването. Преди да се изправи, момчето се огледа около себе си, за да намери блузата си, но не я видя. Сега нямаше с какво да превърже повторно раните си и трябваше да бъде сравнително внимателен, защото смяташе да продължи да тренира. Не знаеше защо, но някак чувстваше, че трябваше да бъде максимално стегнат и да се опита да преодолее... всичко... без смъртта естествено.
Той едва-едва се изправи и целият трепереше. Беше му адски студено сякаш не си беше доспал. Тялото и устните му бяха сини, а очите - кървавочервени. Нямаше идея на какво се дължеше това, но му се искаше да бе претръпнал, защото болката все още го режеше като нож малко или много. Дори дишането му бе трудно. Не се знаеше как щеше да продължи да тренира, беше пълна лудост дори да си го помисля, но мисълта, че бе свършил толкова малко работа, го изнервяше. "Продължавам спринта си..." - каза си той твърдо решен. Погледът му на моменти се премрежваше, но той все пак успя да намери старта. Застана на него и си пое дълбоко дъх, след което издиша. Понечи да тръгне, но веднага падна на земята. Младежът стисна нервно зъби и отново се изправи. Чувстваше се неописуемо зле и болницата го зовеше, но той нямаше никакви намерения да стига дотам. Пак направи опит да се затича и отново краката не го издържаха. Опит след опит... момчето даже не ги броеше. Коленете му се ожулиха от падането и прокървяха.
- Ще... успея... - само това се въртеше в главата му и единствено тези думи можеха да се прокраднат по устните му.
Но имаше все пак някакъв напредък - разстоянието след всяко падане се увеличаваше, скоростта също. Спринтът се "подновяваше". Първите 50 метра бяха истинско изпитание. Итачи реши да бъде възможно най-строг със себе си и не си позволи да направи нито една почивка. Или той си въобразяваше, или силите му наистина се възвръщаха, или просто вече бе безкрайно претръпнал. Болката все още беше на пълни обороти, но вече не му правеше впечатление. Влеччеше го едно друго чувство... чувството да бъде победител! А какъв победител точно... победител над болката си! Каква по-сладка победа от тази...? Усмивката на лицето му не можеше да бъде скрита дори от облаците, пречещи на лъчите да прокрадват пътя си. Итачи реши да поспре за малко, за да изпука врата си и китките. Въпреки че видимо беше на капка живот, вътрешно изобщо не се чувстваше така.
- Май тази тренировка наистина се превърна в изпит за издръжливост... Защо не я направя още по-сложна? - каза си той тихо под носа и се подсмихна.
Някой щеше да му се засмее, ако видеше вида му и чуеше думите му, но момчето беше напълно сериозно... Той бавно отиде до едно дърво и извади два куная и два шурикена от чантата, която, учудващо, още се намираше в него и от която грабливи птици не бяха отмъкнали нито една ценна вещ. Момчето хвърли шурикените на земята и стисна здраво в ръце кунаите. Затвори очи и се концентрира възможно най-добре, доколкото бе способен, де, защото главоболието не му прощаваше. Бавно, но славно успя. Стъпи върху оръжията, метнати на земята и ги закрепи за сандалите си. Без да разваля концентрацията, прокара енергия и в тези, които стискаше. Отвори рязко очи и за стотни вдигна десния си крак. Направи лека драскотина на дървото, но не се разочарова, защото все пак шурикените просто бяха закрепени и не течеше нищо по тях. Момчето вдигна и другия си крак - с него направи същото. С ръцете размаха и причини по-големи разрези. Това упражнение му беше продължение на развиване на скоростта и смяташе да го прави до преумора, стараейки се всеки удар да е все по-бърз от предишния. Имаше чувството, че тази бързина направо бе взела акъла му. На една от предните си тренировки нея бе развил най-малко и този факт не му даваше мира. Бързината на една нинджа в 2/3 от случаите е едно от най-важните неща. Тя трябваше да му е в повече, независимо дали това означаваше да ходи целият гипсиран. С всеки изминал ден стремежът на Итачи да стане по-силен надделяваше над чувствата и мислите му. Направо го обсебваше и той или не се усещаше, или нямаше нищо против това... Повече клонеше към второто. Итачи бе, малко или много, човек с висок умствен капацитет и едва ли щеше да му се случи да не забележи как нещо направо го заразява. Той видимо просто го позволяваше. Скоро момчето спря да усеща болка. Претръпването най-сетне се бе случило, но някак го забавяше.
- Дали не е време да спра... - тази мисъл го изнервяше, но нямаше друг избор.
Нищо нямаше да спечели, ако се опиташе да върши дейности отвъд възможностите му. Той седна на земята и обви ръце около коленете си, след което заби глава там. Гледаше в далечината... "Някой ден ще получа сила... Силата, за която мечтая... Но не ми е тук мястото... Няма да я постигна на тази площадка, при тези времеви условия, в това село..." - така завършиха неговите мисли.

/+58 издръжливост; +84 бързина; +61 кръв/

Kasumi Juusha no Jutsu - Mist Servant Technique


Карин се появи на тренировъчната площадка заедно с чернокосо момченце на не повече от  10-11 години. Беше го забелязала по пътя към площадката и моментално й бе хрумнало нещо. Момчето, което се казваше Кай, беше ученик в академията на Кири. Карин го бе помолила да й помогне с тренировката й и той неохотно се бе съгласил. Така двамата се озоваха на неприветливата тренировъчна площадка.
- Застани ето тук. – заведе го до едно място и му каза да не мърда. Отдръпна се на няколко метра от него.
- Какво трябва да правя? – попита Кай учудено.
- А, нищо. Стой си там. Каквото трябва да се прави ще го направя аз. – смигна му. – Ти ще си жертвата.
Момчето погледна стреснато в червенокосата, която само се засмя.
- Шегувам се, де… малко. – отново му смигна и реши да се заеме с тренировката.
Затвори очи и се концентрира. Тъкмо усети, че е готова да направи с чакрата си онова, което трябваше когато гласът на момчето я прекъсна.
- А какво правиш сега?
- Просто стой там и не говори. Разваляш ми концентрацията. – момчето кимна, а Карин отново затвори очи.
Ако Кай я прекъснеше още веднъж със сигурност нямаше да се притеснява, от това което предстоеше. Чувстваше се леко кофти, че използва дете за целите си, но трябваше да се нагоди към това, с което разполагаше.
Прогони всички излишни мисли от ума си и се концентрира. Благодарение на усвояването на всяка една техника и молд се бе научила да избистря ума си за отрицателно време.
Това, което щеше да учи днес бе нещо наистина ново. Техника от друга материя. Генджутсу.
Принципно напоследък не чувстваше необходимост да си представя чакра потока, но този път сметна, че ще е нужно. Представи си цялата чакра схема, всички улейчета,  по които течеше чакра…  Благодарение на чакра молдовете имаше много добър контрол върху нея. За изпълнението на генджутсуто се налагаше да разпръсне известно количество чакра около себе си и после от тази чакра да направи клонинги илюзии, които да заобиколят врага.
Събра определено коичество чакра и благодарение на чакра контрола си и умението да изкарва чакрата от тялото си успя да я разпръсне около себе си. Представи си, че въпросната чакра образува нейни клонинги. Абсолютно точни копия на самата нея. Всеки един от тях държеше кунай в ръката си. Представяше си, че наобикалят момчето, докато самата тя се шмугна в близките храсти. Би могла да хвърли кунай оттам, но не смяташе, че в момента е необходимо… Не и срещу този „противник”.

/+13 чакра; техника изпълнена/